Анна в рокля от кръв

Всички те само ми кимат, като пълни нещастници, освен Уил, който се здрависва с мен. Той е единственият, който не изглежда като тотален скапаняк. Носи якето си с емблемата на отбора леко неглиже и с отпуснати рамене, сякаш малко го е срам от това. Или сякаш малко го е срам от тази компания.

– Идваш ли, или не?

– Не знам – отговаря Кармел. Звучи раздразнена. – Ще видя.

– Ще сме на водопадите към десет – казва той. – Кажи, ако искаш да те закарам.

Когато той си тръгва, Кармел въздъхва.

– За какво говорят? Водопадите? – питам аз с престорен интерес.

– Партито е на водопадите Какабека. Всяка година го местим, за да не се усетят ченгетата. Миналата година беше на водопадите Троубридж, но всички доста се изплашиха, когато...

Тя млъква.

– Когато какво?

– Нищо. Това са просто страшни истории.

Май ще ми излезе късметът. Обикновено минава поне седмица, преди да има удобен преход към разговори за духове. Не е много лесно да се повдигне тази тема.

– Обожавам страшните истории. Всъщност умирам си за една такава история.

Сядам срещу нея и се облягам на лакти.

– А и е хубаво някой да ми покаже нощния живот на Тъндър Бей.

Тя ме поглежда право в очите.

– Можем да отидем с моята кола. Къде живееш?

Някой ме следи. Усещането е толкова силно, че имам чувството, че очите ми искат да изскочат през черепа и да разтворят косата на тила ми, за да погледнат. Прекалено горд съм да се обърна – минал съм през твърде много страхотии, за да ме изплаши някакъв си жив нападател. Има и лек шанс да ставам параноичен. Но не мисля така. Има нещо там и това нещо още диша, което ме кара да се чувствам некомфортно. Мъртвите имат простички мотиви: омраза, болка, обърканост. Искат да те убият, защото само това им остава. Живите имат нужди и този, който ме следи, иска мен или нещо мое. Това ме изнервя.

Упорито гледам напред, като спирам често, моткам се излишно и чакам търпеливо на всеки пешеходен светофар. В главата си се упреквам, че съм идиот, задето отложих купуването на нова кола, и се чудя къде да се покрия за няколко часа, да си събера мислите и да избегна шанса да бъда проследен до къщи. Спирам, свалям кожената раница от рамото си и ровичкам вътре, докато напипвам ножницата, в която е камата ми. Нервите ми започват сериозно да се опъват.

Минавам покрай гробище, някакъв тъжен презвитериански неподдържан буренак – надгробните плочи окичени с мъртви цветя и окъсани от вятъра панделки, изцапани с кал. Близо до мен има една плоча, паднала като мъртва на земята също като човека, погребан под нея. Колкото и да е тъжно наоколо, също така е и тихо, застинало и това малко ме успокоява. Една жена стои в средата, стара вдовица, която се взира в гроба на съпруга си. Вълнено палто виси на раменете ѝ като на закачалка, а тънка кърпичка е вързана под брадичката ѝ. Толкова съм разсеян от това, че някой ме следи, че ми отнема минута да осъзная, че носи палто през август.

Буца засяда в гърлото ми и се прокашлям. Тя обръща глава към звука и виждам, дори отдалеч, че няма очи. Само два сиви камъка, където някога са били очите ѝ. Гледаме се един друг, без да мигаме. Бръчките по бузите ѝ са толкова дълбоки, че изглеждат като нарисувани с черен маркер. Сигурно си има история. Някоя разтърсваща тъжна приказка, която ѝ е дала камъни вместо очи и я води обратно тук да се взира в гроба, който сега подозирам, че е нейният. Но в момента някой ме следи. Нямам време за това.

Отварям раницата си и вадя камата, само колкото да проблесне острието. Старицата оголва зъби в беззвучно съскане. После тръгва назад и отстъпвайки бавно, потъва в земята, а ефектът е като някой, който слиза по ескалатор. Не усещам страх, само глуповат срам, че ми отне толкова време да разпозная, че е мъртва. Може би щеше да се опита да ме изплаши, ако беше достатъчно близо, но тя не е от типа духове-убийци. Ако бях някой обикновен човек, сигурно дори нямаше да я забележа. Но аз имам око за тези неща.

– Аз също.

Подскачам, като чувам гласа точно до рамото ми. Някакво момче стои до мен, кой знае откога е там. Има пършива черна коса и очила с черни рамки, слабо, дългуресто тяло, скрито под дрехи, които далеч не са по мярка. Имам смътен спомен, че съм го виждал в училище. Той кима към гробището.

– Страшничка е тая старица, а? – казва той. – Не се тревожи. Безвредна е, тук е през ден. А аз мога да чета мисли само когато хората яко са се замислили за нещо.

Той се усмихва с половин уста.

– Но ми се струва, че на теб често ти се случва яко да си замислен за нещо.

Чувам тупване и осъзнавам, че съм изпуснал нещо. Звукът е от камата, която се удря в дъното на раницата. Знам, че той е преследвачът ми, и чувствам облекчение, че съм бил прав. В същото време приемам факта, че има телепатични способности, за леко объркващ.