Анна в рокля от кръв

„Точно така, моето момиче“ – помислям си аз и после се сещам, че съм в кръга. Чудя се колко от мислите и чувствата ми минават през главата на Томас. Вътре в кръга чувам как роклята на Анна капе и усещам как тя потръпва от ужас при вида на сцената пред нас.

Задържам погледа си върху мъжа: бъдещия доведен баща на Анна. Той се хили нагло, а когато вратата на стаята ѝ на горния етаж се затваря, той бърка под ризата си и вади нещо от бял плат, намачкано на топка. Не мога да разбера какво е, докато не го поднася към носа си. Това е роклята, която тя си е ушила за бала. Роклята, в която е била убита.

„Шибан перверзник“ – мислите на Томас прозвучават в главите ни. Стискам юмруци. Желанието ми да се нахвърля върху мъжа е непреодолимо, макар да знам, че това, което виждам, се е случило преди шестдесет години. Все едно гледам кадри от прожекционен апарат. Не мога да променя нищо.

Прескачаме напред във времето; светлината се променя. Лампите светват и пред очите ни профучават фигури като размазани тъмни петна. Чувам звуци, приглушени разговори и караници. Сетивата ми се напрягат да проследят случващото се.

Една жена стои в дъното на стълбите. Облечена е в черна рокля от груба материя, която сигурно дращи кожата лошо, а косата ѝ е вързана на стегнат кок. Тя гледа към горния етаж и не мога да видя лицето ѝ. Но виждам, че държи в ръка бялата рокля на Анна и я размахва. В другата си ръка стиска броеница.

По-скоро усещам, отколкото чувам, как Томас си поема рязко въздух. Бузите му потрепват – усетил е нещо.

„Сила“ – чувам го да мисли. – „Черна сила.“

Не знам какво има предвид. Нямам и време да се чудя.

– Анна! – изкрещява жената.

Анна се появява на горния етаж до стълбите.

– Да, мама?

Майка ѝ вдига роклята, стисната в юмрука ѝ.

– Какво е това?

Анна изглежда стресната. Хваща се за парапета на стълбите.

– Откъде взе това? Къде го намери?

– Беше в стаята ѝ – това е той, излиза от кухнята. – Чух я да казва, че си шие рокля. Добре, че я намерих.

– Вярно ли е? – пита настоятелно майка ѝ. – Какво значи всичко това?

– Роклята е за бала, мама – казва гневно Анна. – Училищния бал.

– Това?

Майка ѝ разгъва роклята с две ръце.

– Това е за танци?

Размахва я във въздуха.

– Курва! Няма да ходиш на никакви танци! Разглезено момиче. Няма да излизаш от тази къща!

От горния етаж се чува по-тих, по-благ глас. Една жена с маслинова кожа и дълга черна коса на опашка хваща раменете на Анна. Това сигурно е Мария, шивачката, която оставила дъщеря си в Испания – приятелката на Анна.

– Не се ядосвайте, г-жо Корлов – казва бързо Мария. – Аз ѝ помагах. Беше моя идея. Да ушием нещо хубаво.

– Ти – казва г-жа Корлов през зъби. – Ти си виновна. Само пълниш главата на дъщеря ми с твоите испански мръсотии. Тя стана непослушна, откакто ти се появи. Горделива. Няма да те оставя да ѝ мътиш мозъка повече. Махай се от къщата ми!

– Не! – извиква Анна.

Мъжът пристъпва към годеницата си.

– Малвина – казва той. – Не бива да губим квартиранти.

– Мълчи, Елиас – казва остро Малвина.

Започвам да разбирам защо Анна не е можела просто да каже на майка си за намеренията на Елиас.

Сцената се забързва. По-скоро усещам, отколкото виждам, какво точно се случва. Малвина хвърля роклята към Анна и ѝ нарежда да я изгори. Удря я през лицето, когато тя се опитва да я убеди да позволи на Мария да остане. Анна плаче, но само тази Анна от спомена. Истинската Анна сега съска, докато наблюдава, черната ѝ кръв кипи. Ще ми се да можеха да си разменят местата за момент.

Придвижваме се напред във времето, а очите и ушите ми се напрягат да следят сцената, докато Мария се изнася само с един куфар в ръка. Чувам как Анна я пита какво ще прави и я моли да остане някъде наблизо. И тогава всички лампи, освен една, загасват и от прозорците се вижда, че е нощ.

Малвина и Елиас са във всекидневната. Малвина плете нещо от тъмносиня прежда, а Елиас чете вестник и пуши лула. Изглеждат нещастни дори във вечерните си домашни занимания. Лицата им са увиснали и отегчени, устните свити в тънки, навъсени линии. Нямам представа как е започнал романсът им, но сигурно е било толкова интересно, колкото да гледаш боулинг по телевизията. Съзнанието ми търси Анна – съзнанието на всеки от нас я търси – и сякаш сме я призовали, тя слиза по стълбите.

Имам странното усещане, че искам да стисна очи, а същевременно не мога да ги откъсна от сцената. Тя е облякла бялата рокля. Това е роклята, в която ще умре, но сега не изглежда по същия начин, както е изглеждала тогава. Момичето, което стиска малка платнена чанта и гледа изненаданите и все по-гневни изражения на Малвина и Елиас, докато стои на стълбите, е толкова пълно с живот. Раменете ѝ са изправени и силни, а тъмната ѝ коса се спуска на плавни вълни по гърба. Брадичката ѝ е повдигната. Ще ми се да видя очите ѝ, защото знам, че са изпълнени с тъга и триумф.

– Какво си мислиш, че правиш? – пита Малвина настоятелно.

Гледа ужасено дъщеря си, сякаш я вижда за пръв път. Имам чувството, че въздухът около нея се раздвижва и сега усещам полъх от силата, за която Томас говореше.