Анна в рокля от кръв

Кармел извиква зад мен, но не достатъчно навреме. Някой ме блъска в гръб и в същия момент усещам как една много добре позната тежест напуска задния ми джоб. Когато се обръщам, виждам Уил, изправен пред Анна. Моята кама е в ръката му.

– Уил – изкрещява Томас.

Но Уил вади камата от ножницата и замахва в широк полукръг, което кара Томас да залегне и да се отмести от пътя му.

– Така го правиш ти, нали? – пита Уил с подивял глас.

Поглежда острието и премигва бързо няколко пъти.

– Сега е слаба; може да го направим – казва той почти на себе си.

– Уил, недей – казва Кармел.

– Защо не? Нали за това дойдохме!

Кармел ме поглежда безпомощно. Това е причината да дойдем. Но след всичко, което видяхме, и сега, като гледам как Анна лежи там, аз не мога да го направя.

– Дай ми ножа – казвам спокойно.

– Тя уби Майк – казва Уил. – Тя уби Майк.

Поглеждам Анна. Черните ѝ очи са широко отворени и се взират в пода, макар че не знам дали виждат нещо. Облегнала се е на една страна, твърде слаба е, за да стои права. Ръцете ѝ, които от личен опит знам, че могат да трошат магмени скали, се тресат само от усилието да задържат тялото ѝ да не падне върху дъските на пода. Успяхме да превърнем това чудовище в жалка черупка и ако някога е имало безопасен момент, за да я убием, то той е сега.

А и Уил е прав. Тя уби Майк. Убила е десетки други хора. И пак ще го направи.

– Ти уби Майк – изсъсква Уил и започва да плаче. – Ти уби най-добрия ми приятел.

И тогава замахва, вдига ръка, за да я прониже. Реагирам, без да мисля.

Хвърлям се напред и хващам ръката му отдолу, като спирам замаха, който се цели в гърба ѝ; вместо това той одрасква кожата отстрани на ребрата ѝ. Анна издава лек вик и се опитва да изпълзи встрани. Гласовете на Кармел и Томас звучат в ушите ми, викат и на двама ни да спрем, но ние продължаваме да се боричкаме.

С оголени зъби Уил се опитва да я намушка отново, като махва с камата във въздуха. Едва успявам да го ударя с лакът в брадичката. Той се изтъркулва няколко стъпки настрани и когато се хвърля отново, го посрещам с юмрук в лицето, не твърде силно, но достатъчно, за да го накарам да се замисли.

Той избърсва уста с опакото на ръката си. Не опитва да ме атакува отново. Гледа ту Анна, ту мен и разбира, че няма да му позволя да мине.

– Какво ти става? – пита ме той. – Нали това ти е работата? Сега е в ръцете ти, а ти нищо няма да направиш?

– Не знам какво ще направя – казвам честно. – Но няма да ти позволя да я нараниш. И без това не можеш да я убиеш.

– Защо не?

– Защото не опира само до ножа. А и до мен. Кръвната ми връзка с него.

– Нали с очите си виждам, че кърви, като я порязах – казва Уил подигравателно.

– Не казвам, че ножът не е специален. Но смъртоносният удар е мой. Не знам какво прави това възможно, но ти го нямаш в себе си.

– Лъжеш – казва той.

Може би е прав. Никога не съм виждал някой друг да използва ножа. Никой освен баща ми. Може би всички тези приказки, че съм избран и съм част от свещено потомство на убийци на призраци, са просто пълна измислица. Но Уил решава да повярва. Отстъпва назад към входната врата.

– Дай ми ножа – казвам отново, докато гледам как се отдалечава от мен и как металът проблясва в странната светлина.

– Ще я убия – обещава Уил, после се обръща и тръгва да бяга с камата ми в ръка.

Нещо вътре в мен започва да скимти, нещо детско и примитивно. Чувствам се като в сцената от „Магьосникът от Оз“, в която онази жена взима кучето в кошницата от колелото си и си тръгва. Краката ми искат да се затичат след него, да го съборя на земята и да го натупам, както си трябва, да си взема ножа и да не го изпускам повече от поглед. Но Кармел ми говори нещо.

– Сигурен ли си, че не може да я убие? – пита тя.

Поглеждам назад. Кармел е коленичила на пода до Анна; някак си е събрала смелост да я докосне, да я държи за раменете и сега гледа раната, която Уил направи. От нея тече черна слуз по много странен начин; черната течност се смесва с капещата кръв от роклята във водовъртеж, като мастило в червена боя.

– Толкова е слаба – прошепва Кармел. – Мисля, че наистина е ранена.

– А не трябва ли? – пита Томас. – Искам да кажа, не че заемам страната на Уил „Правя-роля-за-Оскар“ Розенбърг, но нали затова сме тук? Тя не продължава ли да е опасна?

Отговорите са да, да и да. Знам го идеално, но не мога да разсъждавам трезво. Момичето в краката ми е победено, ножа ми го няма, а сцени от „Как да убием дъщеря си“ все още се повтарят в главата ми. Тук се е случило всичко – тук е приключил животът ѝ, тук се е превърнала в чудовище, тук майка ѝ е прерязала гърлото ѝ, тук и тя, и роклята ѝ са били прокълнати и...

Отивам в средата на всекидневната и се взирам в дъските на пода. Започвам да тропам с крак. Подскачам наляво-надясно и забивам пети в дъските, като търся кухо място. Нищо не се получава. Чувствам се глупаво. Нямам достатъчно сила. Дори не знам какво правя.

– Не е тази – казва Томас.

И той се взира в пода. Сочи една дъска вляво от мен.

– Онази беше – казва той. – И ще ти трябва още нещо.