Анна в рокля от кръв

Той става и изтичва навън. Не подозирах, че са му останали сили. Това хлапе е пълно с изненади. А също така е и супер полезно, защо след около четиридесет секунди се връща с чук и щанга от колата.

Заедно започваме да блъскаме по дъската, първоначално без особен ефект, но после дървото се разцепва. С щангата надигам освободения край и коленича. Дупката е тъмна и дълбока. Не знам какво прави там. Би трябвало да виждам греди, а през тях мазето, но има само черна празнина. Само за момент се колебая и после ръката ми се заравя в дупката, където усеща студена дълбина. Помислям си, че съм сгрешил, и пак се чувствам глупаво, но после пръстите ми я намират.

Материята е твърда и хладна на пипане. И може би леко влажна. Издърпвам я от пода, където е била натикана и запечатана преди шестдесет години.

– Роклята – казва Кармел задъхано. – Какво...?

– Не знам – казвам честно.

Отивам при Анна. Нямам представа какъв ефект ще има роклята върху нея, ако изобщо предизвика някакъв. Дали ще я направи още по-силна? Дали ще я излекува? Ако я изгоря, дали и тя самата ще се изпари? Томас сигурно ще прецени по-добре. Заедно с Морфран може би ще намерят правилния отговор, а ако те не успеят, Гидиън със сигурност ще го направи. Но нямам толкова време. Коленича и поднасям опетнената материя пред очите на Анна.

В първия момент тя не реагира. После с мъка се изправя на крака. Вдигам окървавената рокля заедно с нея, като я държа на нивото на очите ѝ. Черното отстъпва: ясните, любопитни очи на Анна са се върнали върху чудовищното лице и по някаква причина това е по-стряскащо от всичко друго. Ръката ми трепери. Тя стои пред мен, не се рее, просто гледа роклята – намачкана и червена, като тук-таме се вижда мръсният бял плат.

Анна не знае какво правя или какво се опитвам да направя. Аз хващам роклята за шевовете и я навличам на тъмната ѝ гърчеща се глава. Нещо се случва моментално, но не знам какво. Някакво напрежение навлиза във въздуха, някакъв хлад. Трудно е да се обясни – като че ли има бриз, но нищо да не помръдва. Дърпам старата рокля надолу над тази, която сега кърви, и отстъпвам крачка назад. Анна затваря очи и поема дълбоко въздух. Все още има следи от черния восък по плата, където свещите са капали по време на проклятието.

– Какво се случва? – прошепва Кармел.

– Не знам – отговаря Томас вместо мен.

Докато гледаме, двете рокли започват да се борят една с друга, от тях капе кръв и чернилка и се опитват да се слеят в едно. Очите на Анна са затворени. Ръцете ѝ са свити в юмруци. Не знам какво се случва, но каквото и да е, се развива бързо. При всяко премигване виждам различна рокля: ту бяла, ту червена, ту черна, изцапана с кръв. Като бои, които нанасяш една след друга върху пясък. Тогава Анна отмята глава назад и прокълнатата рокля се свлича, става на прах и се посипва в краката ѝ.

Мрачната богиня стои пред мен и ме гледа. Черните кичури се изпаряват във въздуха. Тъмните вени се прибират в ръцете и шията ѝ. Роклята ѝ е бяла и чиста. Раната от ножа ми я няма.

Анна докосва бузата си, сякаш не може да повярва, и поглежда срамежливо към Кармел и мен и после към Томас, който отстъпва крачка назад. После тя бавно се обръща и тръгва към отворената входна врата. Точно преди да мине през нея, се завърта и ми се усмихва през рамо.

Глава седемнадесета

Това ли исках? Да я освободя? Току-що пуснах от килията призрака, който бях изпратен да убия. Тя се разхожда с леки стъпки по верандата и се взира в мрака, краката ѝ са боси. Тя е като диво животно, пуснато от клетката: предпазлива и изпълнена с надежда. Прокарва пръсти по дървото на стария огънат парапет, сякаш това е най-приятното усещане, което някога е изпитвала. Част от мен се радва. Част от мен знае, че тя не е заслужавала това, което ѝ се е случило, и някак ми се иска да ѝ дам повече от тази разнебитена веранда. Искам да ѝ подаря цял един живот – нейният живот, който да започне от тази вечер. Друга част знае колко много тела има в мазето ѝ, колко души е погубила. Те също не са били виновни. Не мога да върна на Анна живота, защото той вече си е отишъл от нея. Може би направих огромна грешка.

– Трябва да се махаме оттук... или поне така мисля – казва тихо Томас.

Поглеждам Кармел и тя кимва, така че тръгвам към вратата, като се опитвам да стоя между тях и Анна, въпреки че без ножа ми не знам колко мога да бъда полезен. Когато ни чува да минаваме през вратата, тя се обръща и ме поглежда с повдигната вежда.

– Няма страшно – казва тя. – Няма да ги нараня вече.

– Сигурна ли си? – питам аз.

Очите ѝ се спират на Кармел. Кима.

– Сигурна съм.

Зад мен Кармел и Томас въздъхват с облекчение и неловко излизат иззад гърба ми.

– Добре ли си? – питам я.

Тя се замисля за момент, сякаш търси правилните думи.

– Чувствам се сякаш... лудостта премина. Това възможно ли е?

– Вероятно не е преминала напълно – изтърсва Томас и аз го сръгвам в ребрата.

Но Анна се засмива.

– Ти го спаси първия път, нали? – казва тя и оглежда Томас внимателно. – Помня те. Ти го издърпа от къщата.

– Не мисля, че щеше да го убиеш, така или иначе.