Антихристът

— Ти най-добре знаеш — каза Бренер с малко по-остър тон. — Аз не знам защо казах онова преди, докато вървяхме. И двамата май бяхме поизлезли от релсите, струва ми се. Но ти и преди, в самото начало, си беше такава. Мислиш ли, че това поведение с нещо ще ти помогне? — Той махна с ръка, когато тя отново понечи да го прекъсне. — Вероятно имаш причина. Може да са се отнесли доста зле с теб. Но, знаеш ли, нищо няма да ти помогне, ако през остатъка от живота си тичаш нагоре-надолу като зло куче и посягаш да захапеш всяка ръка, която може би иска само да те погали. Светът не се състои само от тъпи задници, които гледат да вземат нещо от теб. — Той умишлено използва думите, които тя употреби преди.

— Може и така да е. Но се питам защо все аз трябва да попадам на тях.

Бренер се отчая, макар че гневът в гласа и не беше съвсем истински. Приличаше по-скоро на инат. Отказа се да я разпитва повече, макар че за първи път имаше възможност да пробие стената, която беше издигнала между себе си и останалия свят. Изгледа я още веднъж продължително и със свъсени вежди, после се обърна и отново се приближи до прозореца. Защо ли се занимаваше с нея, помисли си. Най-много след половин час Себастиан ще ги закара до бензиностанцията, а след още един час ще остави момичето на някой паркинг, за да може да лази по нервите вече на друг шофьор. Ако тя, разбира се, изобщо го придружи, а не тръгне по пътя си веднага от следващото населено място. Имаше си и без друго достатъчно грижи, за да се товари с проблемите — истински или въображаеми — на някаква си шестнадесетгодишна хлапачка.

Дръпна от цигарата и така дълбоко пое дима, че леко му се зави свят — приятен страничен ефект, ако пушиш само от време на време. Бренер чу как зад него Астрид се приближи, но устоя на желанието да се обърне и продължи втренчено да се взира напред.

Навън светлината започна да става по-матова. В и без друго бледата слънчева светлина се примеси някаква сивота, а облаците не изглеждаха по-плътни, а някак по-масивни и тежки. Сигурно отново ще завали сняг. А днес беше двадесет и четвърти март. Толкова по темата парников ефект, помисли той с ирония.

— Родителите ми — обади се изведнъж Астрид. — Просто престанахме да се разбираме, знаеш ли? Дори нямаше някакъв голям скандал или нещо такова. Една сутрин се събудих, още беше тъмно. Чух майка ми да трака с чиниите долу в кухнята и си помислих, че го прави, откакто се помня като човек. Всяка сутрин, разбираш ли? Става винаги един час преди останалите, прави закуската и приготвя всичко, за да излезем аз и баща ми от вкъщи. Помислих си още, че… и аз може да свърша така. Един час преди другите, с халата и ролките в косата. Изведнъж ми се стори, че ще полудея. Можеш ли да разбереш?

Той се обърна почти насила. Дали я разбира! За малко да се изсмее. Но се овладя и каза съвсем спокойно:

— Да, мисля, че да.

— Е, това беше всичко — тихо продължи Астрид. В гласа и не се долавяше горчивина, но имаше някакво безразличие, което беше още по-лошо. — Две седмици по-късно напуснах дома. Оставих им една бележка, че не бива да се притесняват. Баща ми се пребива от работа за проклетата си къщичка с гараж, а майка ми три пъти седмично ходи да чисти и да пере мръсните гащи на чужди хлапетии. Веднъж в годината ходим на Ибиса, което е върхът.

— Това е повече, отколкото имат много други — каза Бренер.

— Но не е възможно да е всичко! Животът не може да се състои само от работа до изгърбване!

— Но е така — спокойно отвърна Бренер. Думите на момичето го натъжиха много повече, отколкото можеше да си представи. И той навремето смяташе така — дори си спомни, че веднъж каза на приятеля си точно същото. Само дето не беше извлякъл същите изводи като нея. Може би защото беше много по-разумен. А може би и по страхлив. Имаше ли всъщност разлика?

— Опита ли се да говориш с родителите си?

Тя поклати глава и дръпна силно от цигарата.

— Те дори не разбраха какво искам да кажа. Баща ми ми пъхна в ръката една петдесетачка и каза да си купя нещо хубаво.

— А после ти стана и изчезна — предположи Бренер.

Тя не отговори.

— Оттогава по-добре ли се чувстваш?

— Разбира се — отвърна Астрид. — Нали виждаш?

— Тогава се върни у дома. Завърши училище и…

— Запиши да следваш нещо или изучи някоя добра професия? — прекъсна го Астрид. — Божичко, престани с тая гадория! Наистина не мога да слушам подобни приказки!

— Предполагам, че този съвет си чувала доста често. Знаеш ли, сигурно се дължи на това, че е истина.

— О, я ме цуни отзад! — изсумтя Астрид, обърна се рязко и заби поглед в пода, но Бренер видя как се бори да се овладее. Не и беше казал нищо ново. Предполагаше, че е на път от няколко седмици, но беше почти сигурен, че отдавна е разбрала колко безсмислено е бягството и. Не можеш да избягаш от нещо, което е навсякъде.

— Ще ти предложа нещо — каза той тихо и с възможно най-голямата нежност в гласа, на която беше способен. Астрид се поколеба, после с видимо неудоволствие вдигна глава и го погледна.