Вместо отговор мъжът натисна още няколко копчета. Салид чу тихичко писукане, което бързо се засили. В същото време роторните перки над прозрачната кабина започнаха да се въртят — в началото бавно, после все по-силно. Салид усети облекчение, но не кой знае колко голямо. Още не бяха във въздуха. Погледът му мина край пилота и се насочи навън. Огънят се беше разраснал и бараката гореше като клада. Светлината беше толкова ярка, че в очите му се появиха сълзи. Вътре не беше останал никой жив. През дима към хеликоптера притичваха две фигури в маскировъчни костюми. Едната внезапно се препъна, падна на колене и с гротескно, бавно движение вдигна ръце към лицето си. На мястото на дясното око зейна кървава дупка. Вторият мъж продължи напред, без да спира, заобиколи машината, промъкна се в тясното пространство покрай Салид и седна на задната седалка.
— Тръгвай! — заповяда Салид.
Пилотът се поколеба само секунда. Бяха дошли шестима, сега тръгваха трима. Един бърз поглед на Салид беше достатъчен да го накара да стисне с две ръце лоста за управление и бързо да натисне педалите.
Виенето на перките стана още по-силно. Над кабината вече се виждаше само бясно въртящ се кръг, който като миниатюрен тайфун разпръскваше снега в широк кръг наоколо. Машината започна да трепери, после бавно се отдели от земята. Салид си позволи да изпита леко облекчение. Трима от шест. Можеше да свърши и по-зле. Останалите трима загинаха с радост, със съзнанието, че служат на справедливо дело — тяхното дело, което само заради това, че е тяхно, автоматически ставаше и справедливо. Ама че глупаци! Но това също беше една от тайните на неговия успех. Необходими бяха глупаци, за да могат да оцеляват мъжете като него. При тази мисъл върху брадатото му лице се плъзна тънка, едва доловима усмивка. Но не се задържа много, може би една секунда или две.
Точно толкова време, колкото му трябваше на хеликоптера да се издигне на двадесет метра височина и да обърне заоблената плексигласова кабина на запад.
В този момент видя бързо приближаващия се „Апах“.
9.
— Къде попаднахме?
Същия въпрос, който преди си беше задал Бренер, зададе десетина минути по-късно и Астрид. Бренер не се усъмни нито за секунда, че го направи нарочно високо, че да чуе техният спасител, но не беше сигурен. За първи път, откакто срещнаха Себастиан — спасителят им междувременно се беше представил, без да спомене нещо повече за себе си или за странното място, — тя показа очарователния си начин на поведение и това предизвика върху брадатото лице на великана добродушна усмивка. Ако я опознаеше малко по-отблизо, сигурно много бързо ще се отучи да бъде толкова снизходителен, помисли си Бренер.
Той щеше да зададе въпроса малко по-дипломатично и най-вече по-тихо, но истината беше, че все по-настойчиво се питаше що за странно място е това.
— Може би е някакъв манастир — отвърна той с малко закъснение. — Или пък секта, която се е приютила тук, за да не бъде обезпокоявана.
Астрид стана и закрачи из малкото помещение, за да се постопли малко. Стаичката приличаше на автомобила на Себастиан, не само що се отнасяше до възрастта и простотата и. И тук беше толкова студено, колкото и в колата. И също толкова неуютно. И това не се дължеше например на факта, че парното не работеше. Такова липсваше. Както и печка или друга възможност да се стопли човек.
— Не видях кръст над вратата — каза Астрид. — Освен това винаги съм си мислила, че в манастирите приемат с разтворени обятия нуждаещите се от помощ.
— Защо реши, че е точно манастир?
— Спомняш ли си, че той спомена „брат Антоний“?
— Този, дето щял да го убие с камъни, защото не ни е оставил да умрем от студ ли? — Тя направи неопределено движение с глава, което трябваше да изразява смесица от съгласие и отрицание. — Въпреки това не прилича на манастир. Изглежда ми по-скоро на замъка на Франкенщайн.
Бренер лекичко се усмихна и пристъпи към прозореца.
— Разликата може би не е чак толкова голяма — каза той. — През средновековието манастирите често са служели за единствено убежище от разбойници и вражески войници или от студа през лоша зима. Много от тях са били доста по-масивни от който и да било замък.
— Знаеш ги тия работи, а?
— Интересувам се малко от история — вдигна рамене Бренер. Опита се да погледне навън през тесния прозорец, който нямаше стъкло, но затова пък бе преграден с масивна решетка. Онова, което видя, не му говореше почти нищо — края на гората, няколко метра от пътя и малка част от тясната дървена пътечка, по която бяха дошли дотук. Сградата се намираше на брега на малка рекичка, чиято повърхност на места беше замръзнала. С това информацията му се изчерпваше.