Антихристът

— Оградата, значи, а? — Нещо в гласа на бабаита, още повече в погледа, който той бегло му хвърли, не хареса на Бренер. Но не смяташе да се оправдава за нещо, което съвсем не беше извършил. Непознатият продължи: — Добре, раната трябва да бъде почистена и превързана, и то бързо. Ще ви кача в джипа.

— Достатъчно е само да ни закарате до колата… — започна Бренер, но другият веднага го прекъсна:

— Едва ли ще ви помогне. Докато намерите в селището някой да ви даде туба и да ви върне при колата, вече ще сте хванали пневмонията. — Той посочи джипа си. — Качете се. Брат Антоний ще ме убие с камъни, но просто не мога да ви отпратя.

Астрид се покатери в колата, седна на задната седалка и сложи раницата на мястото до себе си, за да не може Бренер да седне до нея. Той с мъка се прехвърли през седалката на шофьора и дългия скоростен лост и седна на мястото до шофьора, чиято седалка представляваше само гола арматура. Когато великанът се качи в колата, джипът изведнъж се смали. За момент Бренер изпита чувството, че се намира в плувен басейн, в който се е заблудил огромен кит. Дръпна се встрани, доколкото беше възможно, но въпреки това рамото на шофьора опря в неговото.

Когато потеглиха, Бренер разбра защо мъжът се беше увил в подплатения с кожа анорак. Вътре беше по-студено, отколкото навън. Автомобилът не само имаше вид на реликва от последната световна война, но сигурно беше преживял и походите в пустинята, защото Бренер никъде не забеляза подобен лукс като парно или само вентилатор. Предното стъкло беше така покрито със скреж, че мъжът караше практически само с едната ръка, защото с другата трябваше непрекъснато да го трие, за да има някаква видимост.

По някакъв начин обаче успя да обърне на тясната пътека, без да блъсне колата в някое дърво. После с ужасно скърцане, което накара Бренер да си представи летящи метални стружки и пръскащо масло, включи на първа скорост и потегли. Твърде бързо при това. Гумите превъртяха върху замръзналата на някои места почва, после намали малко газта, джипът подскочи и тръгна напред. Явно не беше добър шофьор.

— Надявам се, че не ви създаваме много неприятности — каза Бренер само за да наруши мълчанието.

— Напротив, създадохте ми — отвърна шофьорът. Освен всичко останало не беше и много тактичен, макар че престана да им говори на „ти“. — Но не мога да ви оставя да мръзнете.

— С какво карате?

— Моля? — не разбра Бренер.

Някъде из рошавата брада се появи нещо като усмивка. — С бензин или с дизел карате?

— С бензин — отвърна Бренер. — Супер, безоловен. Защо?

— Моята е дизел и не мога да ви помогна с гориво. За съжаление тук нямаме запаси от бензин. Ще трябва да ви откарам до селото.

— Ще е достатъчно, ако мога да телефонирам — каза Бренер. — От ADAC със сигурност ще дойдат, имам застраховка.

— Много добре за вас — иронично отбеляза бабаитът. Бренер остана с впечатлението, че дори не знаеше какво е ADAC, още повече пък застрахователна полица. — За съжаление нямаме и телефон. Но все някак ще ви помогнем, не се притеснявайте.

Бренер го изгледа объркано. Нямат телефон? Автомобил, който сигурно е от времето на Трийсетгодишната война, и шофьор, приличащ на Годзила? Къде, по дяволите, бяха попаднали?

8.

Огнени пламъци и насеченото, остро тракане на автомат ги посрещнаха, когато излязоха от бараката. На два метра пред вратата лежеше преобърнат джип, който, преди да влязат, не беше тук. Едно от задните му колелета все още се въртеше, другото гореше. На няколко крачки от него лежеше проснат мъртъв войник, а на по-малко от метър до него — трупът на един от хората на Салид. Престрелката почти беше приключила. Салид знаеше, че те са победителите. Всъщност бяха още преди да започнат нападението. Салид не обичаше да поема задачи, които могат да свършат с поражение.

Лагерът беше малък и последното нещо, което войниците тук си бяха представяли, бе да използват оръжията си. Десет години мир бяха размекнали американските морски пехотинци, от които толкова се страхуваха навсякъде по света. Според Салид те и без друго бяха надценявани. Ако целта на тяхното нападение беше да прочистят лагера, досега тук да не е останала жива душа. Погледна часовника си. Движеха се точно по план въпреки времето, което изгубиха в бараката.