Антихристът

Не последва никаква реакция. Астрид продължи още известно време да ръкомаха и с двете ръце, повтори думите си в различни варианти, кривеше се пред камерата, но от другата страна нямаше никакъв отговор. Нито порталът се отвори, нито се чу глас от скрит високоговорител, макар Бренер да очакваше и едното, и другото. Не се появи никой, за да им помогне. Или не ги бяха видели, или не искаха да ги видят.

— Добре тогава. Ще опитам другояче — каза най-накрая Астрид. Тя тропна с крак и в този момент Бренер я оприличи на сърдито дете. После се приближи до оградата, вдигна ръце и несръчно започна да се катери нагоре по ръждивата решетка.

— Ей! — уплашено викна Бренер. — Какво си намислила?

— Нали виждаш — отвърна Астрид, без да спира. — По-добре не задавай глупави въпроси, а ми помогни.

— Не можеш просто… — започна Бренер, но бързо скочи напред, когато тя се олюля и за малко не падна. В последния момент обаче се хвана, но върху дясната и ръка се появи дълбока драскотина, която започна силно да кърви. Тя изруга и слезе от портата, притискайки дланта си под мишницата. Лицето и беше изкривено от болка.

— Мога и още как — каза тя кисело. — А ти ако искаш, остани тук и мръзни. Или пък се върни обратно при колата. Ще ти пратя такси, щом се добера до телефон. Честна дума.

— Дай да видя ръката — предложи Бренер. Остана искрено учуден, че след задължителния опърничав поглед тя измъкна дланта си изпод мишницата и я протегна към него. Драскотината беше наистина доста дълбока, вероятно не опасна при условие че раната бъде почистена и добре превързана, преди да се възпали. — Не изглежда никак добре — рече той.

— Знам — изсумтя девойката. Явно схващаше, че разбира от първа помощ малко повече от нея, защото рязко дръпна ръката си обратно и гневно го изгледа. — Още една причина да не стоим повече тук като глупаци. Какво сега, ще ми помогнеш ли или не?

Бренер мисли само секунда. Разумът му казваше, че е лудост да се съгласи с предложението на момичето. Трудно можеше да не забележи, че притежателят на имота не желае чужди посетители. Може би контактният кабел и видеокамерата не бяха всички охранителни средства, с които беше защитено мястото. Ами ако попаднат на кучета или въоръжени постове, които първо стрелят, а после гледат какво са улучили? От друга страна, краката му, които междувременно се бяха превърнали в безформени ледени топки и сигурно щяха да замръзнат в земята, ако постои още малко тук, твърдяха точно обратното и фантазията му май ги следваше. В крайна сметка не се намираха в Дивия Запад. Не бяха взломаджии, а хора, които наистина се нуждаят от помощ, може би по-спешна, отколкото беше готов да си признае.

— Добре — склони той. — Но когато минем оттатък, ще правиш, каквото аз кажа, ясно ли е? Никакви спорове, никакви компромиси. Ако срещнем някого, ще говоря аз, а ти ще си затваряш устата.

— Добре, татенце.

Бренер остана сериозен.

— Не се шегувам. Някой е положил огромни усилия да защити собствеността си и не знам дали ще е особено въодушевен, ако отведнъж потропаме на вратата му.

— Още по-малко въодушевен ще е, ако полицията потропа на вратата му и го попита откъде са се взели двата премръзнали трупа пред имението му. — Думите на Астрид прозвучаха също толкова сериозно, колкото и неговите. Той си спомни колко безпомощна беше, когато се опитваше да се покатери през оградата. Сигурно силите и бяха накрая. Неговите, между другото, също.

Бренер пръв тръгна да прескача — начинание, което се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Пръстите му така се бяха вдървили от студа, че с мъка се държеше за ръждивите пръчки, а усилието да дръпне тялото си нагоре предизвика пареща болка в дланите, от която в очите му се появиха сълзи. Астрид беше достатъчно дипломатична да не издаде нито звук, само го гледаше мълчаливо, но Бренер съзнаваше, че не изглежда много по-сръчен от нея преди малко. Високата два метра ограда, която, гледана отдолу, нямаше вид на кой-знае колко трудна за прескачане, се оказа непреодолимо препятствие. Цялото му тяло трепереше от напрежение, когато прехвърли единия си крак от другата страна и заопипва за опора.

— Само внимавай да не си нараниш някои скъпоценни анатомични органи! — извика отдолу Астрид, широко ухилена.

— Ха, ха, много смешно! — отвърна Бренер, но все пак стана по предпазлив. Малката имаше право. Ако се подхлъзне по заледения метал, не само ще се нарани, ами направо ще се набучи като препарирана пеперуда във витрината на колекционер. Внимателно постави стъпало на една напречна пръчка, натисна няколко пъти, за да изпита здравината и, и протегна ръка. — Качи се, ще ти помогна.

Астрид го последва. С известна завист Бренер отбеляза, че въпреки ранената си ръка този път тя се качи доста по-умело от него. Трябваха и само няколко секунди, докато стигне протегнатата му ръка. Той я изтегли нагоре.

— Внимавай с шиповете, опасни са.