Антихристът

— Кои неща не вървят добре? — попита той натъртено. След това, без да и даде никаква възможност да отговори, продължи с доста по-остър тон: — Нямам представа какво между нас трябва да върви, дете. Положението ни е доста скапано, но с малко повече късмет след няколко минути всичко ще свърши, пътищата ни отново ще се разделят и, да се надяваме, никога повече няма да се срещнем.

Астрид се обърка, пролича и. Атаката му дойде съвсем изненадващо и — както и той против волята си, призна — неоснователно, че тя не разбра какво става.

— И нека да си изясним нещата-никой не те с карал да тръгваш на стоп в това отвратително време и никой не те е карал да се качваш в колата ми. Така че да не ти хрумне да разправяш наляво-надясно някакви глупости, о’кей?

Погледът на Астрид изведнъж стана студен и стъклен като леда по клоните.

— Надценяваш се, старче. За момент си помислих, че си наред, но и ти не си по-различен от останалите тъпи задници. Със сигурност няма да разправям глупости наляво и надясно…

Бръмченето на приближаващ автомобил прекъсна думите и. Двамата с Бренер се обърнаха едновременно и видяха светещите кръгове от чифт фарове, които бързо се приближаваха. Значи все пак някой ги е наблюдавал на видеокамерата?

Бренер бързо отстъпи в края на пътеката и впери поглед във фаровете. Зад светлината се появи масивно очертание, което постепенно прие ръбестата форма на стар модел джип, който в последния момент спря буквално на по-малко от метър пред краката им. Страничното стъкло се плъзна надолу и отвътре надникна едно брадато лице, загърнато в подплатена с кожа качулка. Брадата и кожата имаха почти еднакъв цвят и беше трудно да се различи къде свършва едното и започва другото. Очите ги гледаха не особено дружелюбно.

— Здравейте — каза Бренер, което може би не беше особено остроумно, но затова пък единственото, което му дойде наум в момента.

Брадатият не отвърна на поздрава, а няколко пъти подред погледна ту него, ту момичето, преди да отвори вратата и да слезе от джипа си. Тоест, не слезе, а с мъка се изхлузи навън. Джипът беше толкова голям, колкото са всички джипове, но в сравнение с непознатия приличаше на детска играчка. Бренер никога досега не беше виждал толкова огромен човек.

— Кои сте вие? — попита той. — Намирате се в частен имот. Не видяхте ли табелата?

— Каква табела? — отвърна Бренер. Добре се започваше. Точно така, както се беше опасявал. Дали и останалите му прогнози за бъдещето бяха толкова верни?

— Тази, на която пише „Частна собственост. Влизането забранено“ — натъртено отвърна непознатият.

— Нямаше никаква табела — обади се Астрид. — Или поне ние не видяхме такава. Исполинът я изгледа и изведнъж заприлича на великан в изключително лошо настроение.

— Сигурно пак е паднала — въздъхна той. — Вече десетина пъти я кова, но просто не държи.

— И дърветата вече не са това, което бяха — опита се да остроумничи Бренер. Ако се беше надявал с тази плоска шега да подобри настроението на огромния мъж, остана излъган. Погледът на тъмните очи се съсредоточи изцяло върху него и изражението му стана малко по-недружелюбно, отколкото когато гледаше Астрид.

— Предполагам, че порталът и оградата също са паднали, или и тях не видяхте?

— Трябва ни помощ — отвърна Бренер. — Вижте, знам, че сме в частна собственост. Не искаме да ви създаваме неприятности, но…

— Свърши ни бензинът — намеси се Астрид. — На четири-пет километра оттук. Тръгнахме да търсим бензиностанция и съвсем случайно открихме пътя насам. Можете ли да ни помогнете?

Бренер с изненада забеляза дружелюбния тон в гласа на Астрид, който до този момент не беше предполагал, че може да чуе от устата и. Само че и това имаше същият успех като злополучния му опит да се пошегува.

— Бензинът ли? — повтори великанът. — Има бензиностанция в селището, на два километра надолу по пътя.

Два километра ли каза? Значи, зад хълма, преди който бяха завили. Бренер с мъка се сдържа да хвърли гневен поглед на момичето.

— Дали не може да ни закарате? — попита той. — Знам, че искаме много, но вече сме доста изтощени. А освен това тя се нарани. — Той посочи ръката на Астрид. Дланта беше престанала да кърви, но раната беше така запълнена със засъхнала кал, че наистина щеше да създаде проблеми.

— Нарани ли? Какво стана?

— Нищо — отвърна Астрид, пронизвайки Бренер с поглед, и инстинктивно скри дланта си под мишницата. — Само драскотина.

— Дайте да видя! — Непознатият посегна към ръката на Астрид, дръпна я към себе си, без изобщо да обръща внимание на нейната съпротива, и огледа раната по начин, който показа на Бренер, че разбира от това, което върши в момента.

— Доста е дълбока за драскотина — рече той, сбърчил чело. Как се случи това?

— Ами бях доста непохватна, отвърна Астрид и дръпна ръката си. — Когато исках да прескоча оградата.