Антихристът

Много внимателно Астрид прехвърли първо единия, после другия си крак през оградата, като при това няколко пъти докосна кабела. Ако досега не ги бяха видели на някой монитор, сигурно в момента някъде вече мигаше съответната лампичка. Това е добре, помисли си Бренер. Последното нещо, което искаше, беше наистина да ги помислят за крадци.

Астрид беше прехвърлила оградата и се опитваше да слезе от другата страна, като здраво се държеше за ръждивите пръчки. Само че беше забравила раната си, защото изведнъж изгуби опора, размаха ръка във въздуха, изгуби равновесие и с лек вик политна назад. Бренер се опита да я задържи, но и той забрави, че не е стъпил на равна земя. Миг по-късно и двамата тупнаха долу, хванати един за друг.

Не паднаха много от високо, а и почвата отдолу беше тинеста, което донякъде смекчи удара. Въпреки това доста ги заболя. Бренер остана да лежи няколко секунди замаян, защото Астрид беше паднала върху него с цялата си тежест — не повече от петдесет килограма, което изкара въздуха от дробовете му. Пред очите му играеха кръгове. Не, не трябваше да прескачат проклетата ограда.

За първи път, откакто се срещнаха, бяха толкова близо един до друг, вярно, само за секунда, и то не по тяхно желание, но дистанцията, която Астрид спазваше, бе значително прекрачена. Бренер видя как в очите и избухна паника, тя скочи толкова бързо, че отново се подхлъзна и се приземи до него в тинята. Този път падна по-лошо, защото се озова в една локва. Когато се изправи, лицето и косата и бяха целите в тиня.

— Заболя ли те? — попита Бренер, надявайки се наистина да е така. Разбира се, не и желаеше нищо лошо, просто леко натъртване, навехнат малък пръст или симпатична синина на дупето. Достатъчно го беше ядосала, за да си позволи мъничко злорадство.

Астрид ядосано тръсна глава, когато той, подпрян на едното си коляно, и протегна ръка. Тя може би не, но той със сигурност се беше наранил — лявата китка ужасно го болеше. Със стиснати зъби вдигна ръкава на пуловера и огледа ръката. Нищо не се забелязваше, но туптенето ставаше все по-силно, макар че можеше да движи ръката си. Сигурно съм я изкълчил, помисли си. Казваха, че изкълченото боли повече от счупено, и май имаше нещо вярно в това.

Усети, че Астрид го гледа, тръсна глава и смъкна ръкава, обръщайки се в същото време към видеокамерата. Така ли му се стори, или наистина помръдна?

За всеки случай вдигна високо и двете си ръце, размаха ги силно, сочейки първо себе си и Астрид, после оградата и накрая в посоката, където предполагаше, че се намира сградата.

— И какво трябваше да значи това? — полюбопитства Астрид.

— Искам да съм сигурен, че няма да ни помислят за крадци и да пуснат кучетата си или да пристигнат с насочени пушки.

— Крадци ли? — Астрид се изсмя, свали очилата си и се опита да изчисти стъклата с крайчеца на пуловера си. — Ако изобщо някой ни е наблюдавал, сигурно си е легнал от смях. Може да ни попитат как така с този номер още не са ни взели в цирка.

Бренер не се засмя, а с престорено старание се захвана да изтупва мръсотията от дрехите си. Или поне се опита да го направи. По някакъв начин Астрид съумяваше да го накара да се чувства виновен за злополучното положение, в което се намираха. Освен това нищо друго не мразеше така, както усещането, че изглежда като глупак, а точно това правеше непрекъснато, откакто пътищата им се бяха кръстосали. За стотен път тази сутрин Бренер прокле собствения си мързел, всички същества от женски пол на Земята, а най-вече компанията на кредитната си карта, на чиито обещания така глупаво беше повярвал.

След като с доста усилия успя да направи от парчетата засъхнала кал върху панталона и пуловера си същия брой мръсни и влажни петна, той се обърна, измина няколкото крачки обратно до портала, старателно избягвайки да гледа в нейната посока и мълчаливо тръгна напред. Чу, че девойката стана и го последва.

Пътят продължаваше и от тази страна, но вече беше в доста по-добро състояние. Зад следващия завой, който се оказа само на десетина крачки, изровената вада, по която вървяха досега, изведнъж премина в тясна асфалтирана пътека. Храстите отляво и отдясно бяха грижливо окастрени, тук-там се виждаха места, където настилката съвсем скоро е била подновена. Не знаеше дали така започва манията за преследване, но у Бренер все повече се затвърждаваше убеждението, че не трябва да са тук. Жалкото състояние на пътя от другата страна на оградата не беше случайност. Който и да живееше тук, полагаше голямо старание да не бъде открит.

— Какво ли може да е това? — попита Астрид след известно време. Междувременно го беше настигнала. — Замък или манастир?

— Нямам представа — отвърна Бренер. — Скоро ще разберем. Надявам се.

Изминаха стотина или двеста крачки в пълно мълчание, после Астрид се обади:

— Между нас двамата нещата май не вървят добре, а? Той изненадан спря и се обърна към нея.