Антихристът

Единственото чисто нещо по тях бяха оръжията им — четири руски автомата „Калашников“, един американски М16 и реконструираната пушка ОЗ на Салид, прецизно германско оръжие, което допълнително беше оборудвал със саморъчно направен, но изключително ефективен заглушител и с уред за нощно виждане. Това беше характерно за Салид, една от малкото му слабости, които си позволяваше — винаги да използва оръжията на тези, срещу които се бие. А ако не отговаряха на изискванията му, тогава ги подобряваше. Салид беше единственият в групата, който не бе вдигнал качулката на якето си. Въпреки хапещия студ седеше гологлав и дори не си правеше труда да извърне лицето си на другата страна, а не към вятъра. Независимо че от всички може би най-много страдаше от студа.

— Идват.

Салид вдигна глава, погледна на юг, присвивайки зачервените си очи, и несръчно посегна към радиостанцията, подпряна на едно дърво до него. Бутна я, изруга тихичко на родния си език и свали със зъби ръкавицата. Под нея се показа черната кожа на втората ръкавица, бръкна в калта и извади апарата за антената. Избърса го старателно в якето си и натисна копчето за разговор.

— Глутница до Водача! Повтори! — Гласът му звучеше така, както изглеждаше и лицето му — никога не можеш да го забравиш, видял ли си го веднъж. Говореше немски без всякакъв акцент, сякаш беше израснал в страната. Същото важеше и за още десетина други езици, които владееше.

— Идват — повтори гласът от другата страна. — Половин час по рано, но са те. Току-що минаха покрай мен. Движат се доста бързо.

Салид сбърчи чело. Не обичаше, когато някой не спазва правилата на играта. Според тях колата трябваше да се появи тук след около тридесетина минути, дори по-късно, ако се има предвид внезапната промяна на времето. В продължение на секунда той гледа ядосано радиостанцията. После кимна с глава, изправи се бавно и каза:

— Добре. Остани на място и си дръж очите отворени.

Изключи и пусна черната кутийка в джоба на якето си. Движението му беше накарало останалите да вдигнат поглед, сигурно бяха чули не само неговите думи, но и тези на другия. Въпреки това не направиха нищо, само го гледаха, докато най-сетне направи отривисто движение с ръка и рече:

— Започваме.

Мъжете реагираха с прецизност, която издаваше дългогодишни военни тренировки. Бързо и без нито една излишна дума грабнаха оръжията си, изгасиха цигарите в снега и прибраха фасовете в джобовете си. Движенията им бяха бързи, но и малко некоординирани. Нощта, прекарана в студа и снега, беше отнела гъвкавостта на мускулите. Но Салид знаеше, че когато настъпи моментът, ще действат точно и смъртоносно като програмирани машини. Всъщност в неговите очи те не бяха и кой знае какво повече.

Напуснаха мястото почти безшумно, без да оставят други следи, освен няколкото отпечатъци от стъпки в мократа земя и загасналото огнище. Дъждът и снегът щяха да се погрижат никой да не разбере кой е бил тук.

Изминаха около стотина метра през заснежената гора, преди Салид да стигне до пътя и да им даде знак да спрат. Бръкна в джоба си, извади малка кутийка с едно-единствено червено копче и малка червена лампичка и натисна ключа. Светлината стана зелена. Гранатата вече не беше опасна. Огледа пътя с присвити очи. Дърветата растяха много нагъсто. От дъжда и снега клоните бяха натежали и надвиснали над пътя като бяло-зелен купол, който не пропускаше почти никаква светлина. Както винаги след силен снеговалеж, наоколо беше много тихо и затова шумът от двигателя на приближаващия се камион се чуваше твърде силно, макар че беше още далеч, сигурно доста преди последния завой на пътя.

Салид освободи предпазителя на пушката си и клекна на едно коляно. Размърда няколко пъти левия крак, докато коляното му си направи удобна трапчинка в снега и калта под него и застина. После насочи дулото на оръжието към мястото, където трябваше да се появи камионът. Прицели се съвсем свободно и леко въпреки повече от десетте килограма, които тежеше пушката заедно с допълнителното оборудване. Два пъти намества оръжието. Цевта беше малко понатежала и затова изминаха няколко секунди, преди дулото с грубия заглушител отпред да престане да трепери.

Шумът от двигателя бавно се приближаваше. Измина половин минута, после една, две… Най-сетне машината се показа иззад завоя. Беше тежък товарен камион в масленозеления цвят на НАТО. Маскировъчният брезент над каросерията беше опънат, потъмнял от снега и хлътнал под тежестта на насъбралата се отгоре му вода. Чистачките работеха на бързи обороти, за да успяват да изчистят предното стъкло, но въпреки това фигурите на двамата мъже в кабината се виждаха само като неясни очертания.