Антихристът

Колата продължи да се движи още десет-дванадесет метра надолу по склона, после гумите започнаха да подскачат върху замръзналия банкет на пътя и Бренер внимателно натисна спирачките. Със сигурност така — загуби пет-шест метра, може би и повече, защото наклонът на пътя продължаваше още малко, но рискът колелетата да загубят опора върху кашата от сняг и замръзнала кал и „Мицубиши“ — то да застане напряко на пътя или да се завърти беше твърде голям. Тези пет или шест метра страшно го ядосаха, макар че в същото време си казваше колко е глупаво да се ядосва. Чакаха го пет или шест километра ходене пеша. Ако имаше късмет, разбира се. А ако нямаше, километрите можеха да станат и десет. На всичкото отгоре в този сняг, на ледения вятър и с неговите летни обувки, тънки панталони и леко яке. С безшумна въздишка Бренер си представи палтото и ръкавиците, които забрави в хотелската стая във Франкфурт. Или, по-точно казано, не ги беше забравил. Беше ги оставил в стаята и още докато вървеше към подземния гараж, си спомни, че през последните два дни зимата се беше върнала, но беше твърде мързелив, за да се качи до горе и да ги вземе. В крайна сметка парното в автомобила му работеше прекрасно. И резервоарът му беше почти празен. Но отсечката, която трябваше да измине, беше по-малко от сто километра и затова потегли в пет и половина сутринта, уповавайки се на Бог и Еврокарт. Единият от двамата обаче му изигра лош номер. Бренер твърде късно проумя, че, позволявайки си малкото удобство да не се качи в асансьора, за да си вземе палтото и ръкавиците, задвижи верижна реакция от събития, в чийто край може би го очакваше часове наред ходене из заснежения Таунус2.

В джобовете на палтото му бяха не само ръкавиците, но и портфейла с всички документи, чекове и по-голямата част от наличните му пари в брой. В малкото портмоне, което носеше в задния джоб на панталона си, намери само златната си кредитна еврокарта и малко повече от седем марки. Пет от тях похарчи за цигари, а що се отнасяше до евро картата, тя струваше точно колкото парчето пластмаса, върху което беше отпечатана. На първата бензиностанция, покрай която мина, банкоматът беше развален, на втората изобщо не му я приеха. А стрелката на резервоара неумолимо падаше надолу. Най-сетне се принуди да излезе от магистралата, за да потърси бензиностанция, която приема кредитни карти, или банка, или пък пощенски клон, където можеше да получи пари срещу дяволската измишльотина.

Именно така започна цялата невероятна история. Не откри бензиностанция. Нито банка или поща. Още по-точно — не откри дори никакъв град. Откакто излезе от магистралата, сякаш попадна в някаква съвсем непозната, безлюдна страна, защото не забеляза никъде даже табела с името на населено място. Нямаше указание за магистралата, за главните шосета, нито за селищата, абсолютно нищо. Като че ли съм влязъл в друго време, помисли си той, което ме е отвело в паралелен свят, където има дървета и пътища, и сняг, но няма хора. И бензин също. Резервоарът беше празен! От пет минути стрелката сочеше под нулата.

Въпреки всичко посегна към ключа, завъртя го и се опита да включи двигателя. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше — стартерът завъртя, но двигателят не запали. В резервоара нямаше бензин.

— Искаш да си съсипеш акумулатора ли? — попита Астрид, сбърчила чело.

Бренер послушно свали ръка от ключа, но устоя на желанието да погледне тъмнокосото момиче на седалката до себе си или пък да каже нещо, за което сигурно още в същия момент щеше да съжали. Втората голяма грешка, която допусна този ден — обикновено никога не вземаше стопаджии. Но просто го съжали, когато го видя да стои треперещо в студа и да маха с посинял палец, с посинели от студа устни и очи, огромни и черни като на подплашена сърна. Очите и междувременно се бяха свили и погледът им бе станал много по-твърд. Дори и при огромно количество добра воля недоверието, което струеше от тях, не можеше да остане незабелязано. През последните няколко минути дясната и ръка непрекъснато се плъзгаше в джоба и пръстите и въртяха нещо. Бренер предполагаше, че носи сълзотворен спрей, нож или някоя подобна глупост. Тъпачка! Всъщност можеше да я разбере. Животът на стопаджийка, още повече на нейната възраст и с привлекателната и външност, криеше известни рискове. И въпреки това си беше тъпачка.

— Май бензинът е свършил — каза той унило.

— Така изглежда. — Астрид кимна с глава. Пръстите и се свиха още по-здраво около онова, което стискаше в джоба си.

— Резервоарът е празен — повтори Бренер. В гласа му прозвуча раздразнение. Астрид явно не разбираше, че просто си търси някой, върху когото да излее лошото си настроение. — Какво си мислиш, че така отчаяно търсих през последните десетина минути?