Антихристът

Мъжът отвърна на гневните искрици в погледа му по начина, по който досега реагираше на всичко: с едва загатната усмивка, която всъщност не беше такава. Тази усмивка най-много дразнеше Шнайдер. Странният — не, странен не беше правилната дума; странен се стори на Шнайдер в самото начало, а междувременно вече го смяташе за тайнствен — та тайнственият мъж с тънката сива коса и малък белег над лявото око бе направил нещо, което преди три дни професорът смяташе за невъзможно. Шнайдер беше всичко друго, но не и насилник, но през последните часове все по-осезателно изпитваше желание да сграбчи възрастния мъж и да го тръска силно дотогава, докато най-сетне му каже каква игра се играеше тук.

— Надявам се, че научихте това, което искахте да знаете? — попита Александър, сочейки с глава към телефона. Всъщност така се беше представил на Шнайдер — „Александър“. Професорът не беше много сигурен дали това е малко име или фамилия, още повече пък дали изобщо е истинското.

— Разбрах, че знам всичко, което за момента трябва да знам и че извън това няма нищо, което е наложително да знам — натъртено отвърна Шнайдер. Събеседникът му лекичко се подсмихна на завъртяното изречение, така, както се усмихваше на всичко, но този път очите му останаха по-сериозни от обикновено. Освен няколко „да“, „не“ и няколкото започнати, но прекъсвани изречения, Шнайдер не беше казал нищо друго, но за внимателен наблюдател, какъвто беше Александър, разговорът беше достатъчно изчерпателен.

— Мога да разбера гнева ви, докторе — каза той след известно време. — Но, повярвайте ми, аз…

— Не съм ядосан — прекъсна го Шнайдер. — Бесен съм от яд! Не съм свикнал да ми нахлузват намордник на устата!

— Огорчен сте — заключи с разбиращо кимване на главата Александър. — И това мога да разбера, докторе, но повярвайте ми, че…

— Дълбоко се съмнявам — прекъсна го Шнайдер за пореден път. Един триумф, макар и доста незначителен. Той удари с длан върху масата. Телефонът подскочи и шумът отекна в нощната тишина на, болницата като пистолетен изстрел, но Александър дори не трепна. — Не ми пречи да получавам нареждания, но много ми пречи да действам противно на вътрешните си убеждения.

— А нима има външни? — отново се подсмихна Александър.

Шнайдер подмина подигравката. Нямаше намерение да подхваща реторични дуели.

— Добре, наречете го съвест, ако искате. Или Хипократова клетва, все едно. Клел съм се да помагам на хората, а не да ги разболявам.

За миг усмивката на Александър угасна. Моментът твърде бързо отмина, за да е сигурен Шнайдер, че за първи път успя да наруши непоклатимото спокойствие на мъжа срещу себе си.

— Мога ли да ви напомня, професоре — каза онзи с известна острота в гласа, — че освен това сте се заклел да служите и на делото Господне, да слушате и да се подчинявате, без да питате, когато вашите духовни водачи го изискват от вас?

— Ако не беше така, отдавна да ви нямаше тук — изръмжа Шнайдер. Беше положил тази клетва преди години, като син на консервативно християнско семейство, и ръководен от предимствата, които му носеше това задължение, макар и да беше убеден, че постъпката му е правилна. Докато преди три дни не се появи този сивокос старец, за да го призове да изпълни клетвата си. Всъщност, съдейки по външния вид на мъжа, той спокойно можеше и да е от тайните служби — или от ЦРУ. Александър беше се овладял.

— Твърде вероятно е по този начин да спасите живота на вашия пациент — каза той. — И този на много други хора.

— Нима?! — Шнайдер махна гневно с ръка, но не прецени правилно движението си и за малко не бутна телефона от масата. Бързо се пресегна и хвана апарата, като, разбира се, лиши думите си от справедливото възмущение. Действието му стана просто смешно. Въпреки това продължи:

— Човекът е напълно здрав! Има само някаква безобидна рана на рамото и няколко изкълчвания, това е всичко. И дума не може да става за опасност за живота му! Дори не е за болница, още повече пък за интензивното отделение!

— Погледнато само от медицинска гледна точка — призна с неизменната си усмивка Александър. — Но има и…

— …много повече неща между Земята и Небето, отколкото школската ни мъдрост предполага — продължи Шнайдер с умишлено циничен тон.

— Горе-долу — кимна с глава Александър. — Аз бих се изразил другояче, но това е същината на нещата.

Шнайдер изгледа сивокосия старец известно време с поглед, изпълнен с омраза, но се овладя и преглътна гнева, макар че в този момент имаше усещането, че преглъща нещо почти материално — бодлива, горчива топка, която остави тръпчив вкус в устата и доста малки, кървящи рани в гордостта му. И която тежеше като камък в стомаха му. Опита се да продължи с нормален тон: