Антихристът

Отново чу звук, но този път не беше въображаемото драскане на ръка на зомби, опитваща се да се освободи от пластмасовия пашкул, а звук, от който се страхуваше още повече. Отвън отново спря камион, вратите се отвориха, последва характерното трополене от спускането на капака на каросерията. Май беше подранил с успокоението, ужасът не беше свършил. Караха още мъртъвци. Вайкслер смръщи лице, обърна се кръгом и тръгна към вратата.

Не беше направил и крачка, когато тя се отвори отвън и за миг го заслепи ярка светлина, фаровете сочеха право към него. Вайкслер ускори крачка, стигна до вратата и натисна ключа за осветлението, преди да се обърне към сянката, появила се в осветената рамка на вратата.

Явно войникът в него беше по-силен от безкрайно объркания човек, защото първо различи отличителните офицерски знаци, а чак след това лицето на човека срещу себе си — старши лейтенант Нериг. Чудесно, точно така! От всички офицери в ротата най-малко понасяше него. И това, че чувствата им бяха взаимни, не оправяше нещата.

На Нериг му трябваше секунда, за да се ориентира, защото в първия момент объркано присви очи на бялата неонова светлина, която с примигване обливаше физкултурния салон. После кимна на Вайкслер, отпуснато отдаде чест, като същевременно махна и на някого отвън на двора. Чак тогава влезе в помещението.

— Всичко ли е наред, Вайкслер?

А какво ли да не е наред, ядосано си помисли Вайкслер. Да не си мислиш, че ще скочат и ще хукнат навън, ако не ги наблюдавам? Разбира се, не го каза на глас — не толкова от уважение към командира си, а защото мисълта беше пробудила нещо у него, което би го ужасило, ако направеше грешката да изговори думите на глас. Кимна леко към Нериг и каза:

— Разрешете да доложа: Всичко е наред, господин старши лейтенант!

По някаква неизвестна причина това сухо служебно обръщение озадачи Нериг. За момент изгледа Вайкслер почти в недоумение, после с него стана нещо много странно — усмихна се.

— Добре, да забравим формалностите. Иначе… нещо друго?

— Не — поклати глава Вайкслер. — Всичко е спокойно.

— И убийствено скучно, предполагам — допълни офицерът. — Караме ви още няколко гости. Нали имате още свободни легла?

— Две или три. — Вайкслер махна с ръка през рамо. — Там, в последната редица.

— Стигат. — Нериг отново повика някого отвън. — Донесете ги!

Вайкслер отстъпи крачка встрани, за да направи място на двамата войници, които, изпълнявайки заповедта на Нериг, внесоха поредния черен чувал. Двамата бяха последвани от други двама, които носеха явно много лек чувал. Сигурно слаба жена или дете, предположи Вайкслер.

— Най-отзад! — нареди Нериг. — В последната редица. Докато четиримата войници носеха страшния си товар, Нериг известно време вторачено и с навъсено чело се взира в мястото до вратата, откъдето през последните няколко часа Вайкслер беше наблюдавал мъртъвците. Върху боядисания със зелена блажна боя бетонов под имаше около двадесетина стъпкани фаса. Сигурно мисли как да ми се скара за нарушаването на правилника, помисли си Вайкслер. За кратко време Вайкслер преживя втора изненада: вместо да го смъмри, Нериг неочаквано извади от джоба на куртката си пакет „Уест“ и му подаде. Съвсем объркан, Вайкслер си взе цигара и се наведе, когато офицерът му подаде огънче. Автоматът му лекичко изтрака, удряйки се в рамката на вратата. Нериг автоматично вдигна поглед и неодобрително смръщи вежди. Вместо преметнато през рамо, оръжието на Вайкслер висеше, готово за стрелба. Офицерът не каза нищо. Вайкслер бързо го прехвърли през рамо, а Нериг запали цигарата си и с видимо удоволствие издуха дима през носа. За момент Вайкслер бе обзет от лека завист. Неговата цигара продължаваше да е с блудкав вкус.

— Откога сте тук? — попита Нериг. Не гледаше Вайкслер, а видимо съсредоточено наблюдаваше четиримата войници, които носеха чувалите към другия край на салона. Вайкслер погледна часовника си, макар че беше напълно излишно.

— От полунощ.

— Часът на призраците, а? — ухили се Нериг. На Вайкслер думите не му се сториха никак смешни и това явно му пролича, защото усмивката на Нериг автоматично изчезна. — Гадна работа, нали?

— Е, все някак се справям — уклончиво отвърна Вайкслер.