Антихристът

Вайкслер осъзна, че е на път да си навлече най-чудноватото измръзване на всички времена, затвори вратата и се обърна. Лицето му беше безчувствено от студа, а лявото му око силно сълзеше. Протегна ръка към ключа за осветлението, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. За времето от полунощ до идването на Нериг резервното осветление му беше достатъчно, но останалите два часа щеше да остави лампите да светят, макар че неоновата светлина обикновено го дразнеше.

Вайкслер бръкна в джоба си, извади предпоследната цигара и я запали. Вкусът и беше още по-лош от преди, но той така дълбоко пое дима, че за малко да се задави.

А после, изведнъж, осъзна какво означаваше изразът върху лицето на Нериг. Взе го за умора, но сбърка.

Беше страх.

6.

Събуди се с тежкото усещане за забравен, но не изживян докрай кошмар и интензивното чувство, че нещо се е променило. Измина само една секунда, докато Бренер разбере какво е: можеше да вижда.

Не много добре, но можеше, а това беше новост, която го накара начаса да забрави спомените за кошмара — някаква объркана история, в която имаше едно момиче, но и огън, шепнещи гласове и лице на брадат мъж. Бренер леко се надигна от възглавницата, но навреме си спомни, че всяко по-рязко движение ще накара електронните му кучета-пазачи гръмогласно да залаят и се огледа с толкова широко отворени очи, че сигурно щеше да е ужасна гледка, ако имаше кой да го види.

В стаята нямаше никой. Както обикновено, когато се събудеше, беше сам. Но все пак нещо се беше променило — вече не възприемаше самотата и тишината като заплаха, напротив, чувстваше се по-сигурен, но със сигурността на затворник. Изпита облекчението на затворник от минали векове, за когото самотата е единствената защита от надзирателите, които идват само за да го измъчват.

Бренер много предпазливо се изправи и седна — беше се научил да се движи без високотехнологичната апаратура около него веднага да изпищи — и се опита да прогони странното чувство, но вместо това то се засили. Беше абсурдно чувство, толкова непонятно, че щеше да се разсмее, ако не го караше така да се страхува. Всички тези апарати, целият болничен апарат с неговите машини, операционни зали, рентгенови апарати, компютри и наблюдателни съоръжения, всички лекари, санитари и сестри бяха тук не за друго, а за да го защитават, и въпреки това се чувстваше заплашен и окован.

Дали се дължеше на съня му? Опита се по-точно да си го спомни, но както винаги, когато се събудеше с разтуптяно сърце и блудкав вкус в устата, това не стана. Картините бяха в главата му, но не можеше да ги свърже в някаква смислена последователност.

Може би защото такава нямаше. Беше фантазирал объркани неща, както през изминалите нощи, и нещо от това беше преминало в будния свят. След като тялото му въпреки всички усилия не беше успяло да го довърши, сега същото се опитваше да направи подсъзнанието му. Толкова просто беше!

Безкрайно предпазливо продължи да се надига, докато застана на лакти и така можеше да вижда по-голямата част от стаята, Сивата мъгла още беше тук, но беше просветляла. Бренер различи евтина маса и три пластмасови стола в другия край на помещението, освен това един черен правоъгълник — затъмнения прозорец, липсата, на който досега така го плашеше. До него имаше по-малко размито петно с по-светъл цвят — вероятно картина, една от онези евтини репродукции, които висяха във второкласни болници. Имаше и други неща.

Бренер попадна във въртележка от противоречиви емоции и мисли. Чувството, че е затворен — хвърлен в тъмница — все още не го беше напуснало, но изпитваше и облекчение, граничещо с еуфория, и истерично удоволствие от неща, които през последните тридесет години от живота си беше смятал за естествени. Усещаше тялото си толкова силно, както никога досега, всеки квадратен сантиметър от кожата си, всеки косъм, всяка игла, забодена в тялото му, всяка превръзка и всеки електрод, прикрепен към него и всъщност за първи път истински усети колко различни източници на болка има по тялото му. Но дори и болката беше приятна, защото беше тук, а това беше важно. Болката беше нещо лошо, но да не изпитваш нищо, беше още по-лошо. Едновременно с това виждаше неща, които преди три дни нямаше да забележи, дори ако се беше блъснал в тях. Различаваше всяка миниатюрна прашинка върху нощното си шкафче, микроскопичните драскотини върху хромираното тръбно легло, всяка власинка на белите марли, в които бяха увити ръцете му.

Ако не беше толкова въодушевен, щеше може би да разбере, че все още си беше сляп. Частта от Вселената, която виждаше, беше може би около пет метра, но това бяха четири метра повече отпреди няколко часа. Лекарят се беше оказал прав — зрението му се връщаше.

Предпазливо обърна глава и погледна надясно. В тази посока светът свършваше, както и преди, само на половин метър разстояние, но вече не се губеше в сива мъгла, в която плуваха няколко светли петна, а пред стена, покрита с груби тапети, пред която имаше количка с инструменти.