Антихристът

За миг Бренер се замисли дали да не продължи проучването си — един бърз поглед през рамо му показа, че не само вижда празния коридор до другия край, но и че страховете му да се блъсне в нещо се бяха оказали преувеличени. Нямаше абсолютно нищо, в което можеше да се препъне. Коридорът беше толкова празен, колкото можеше и да се очаква от болничен коридор, но което рядко се случваше. Не се виждаха болнични легла, инвалидни колички, нищо, абсолютно нищо. От отсрещната страна на няколко крачки разстояние коридорът свършваше пред двукрила стъклена врата, на която се виждаше огледален надпис „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. ВХОД САМО ЗА БОЛНИЧЕН ПЕРСОНАЛ“.

Май нямаше да е много разумно да продължи. Не трябваше да насилва ситуацията. Но не свърна обратно към стаята си, а след кратко колебание влезе в дежурната, заобиколи бюрото и застана пред телевизора. Поне в първия момент изживя разочарование. Наистина, виждаше вече доста по-добре, но върху малкия екран различи само снежинки, движещи се сенки. Бренер тъкмо понечи да се обърне, когато нещо привлече вниманието му. Не картината, която така или иначе не можеше да види, а думите на невидимия коментатор.

„…И броят на жертвите междувременно нарасна на триста и дванадесет. Или поне това е цифрата, която се съобщава от официалните източници. Неофициални сведения говорят за доста по-голям брой на жертвите и на безследно изчезналите.“

Триста жертви? Изглежда, през трите дни, които прекара тук, животът навън не беше спирал, а за някои дори внезапно беше свършил. Бренер беше всичко останало, но не и жаден за сензации човек; обикновено изпитваше отвращение от хората, които се впечатляваха от нещастието на другите. Но след трите дни затвор в единична килия, през които единственото разнообразие бяха кошмарите и слепотата му, сега се чувстваше направо гладен за новини.

„Както и в началото, целият обширен район продължава да с отцепен, така че за съжаление не можем да ви предадем картини от мястото на катастрофата — продължи гласът. — Но с нашия операторски екип бяхме там и се опитахме да уловим няколко думи, казани от участници в спасителните акции, които тази сутрин се завърнаха от блокирания район.“

Какво ли се е случило? — помисли си Бренер. Може би паднал самолет? Почувства се неспокоен. Не можеше да види нищо на екрана, но тонът на говорещия събуди у него подозрението, че не става дума за авария в химически завод в Бангладеш или някъде на другия край на света, а за нещо, което се е случило съвсем близо. Наведе се още по-напред, присви очи…

… И черно-белите снежинки се съединиха в картина. Много бледа и с твърде ярки контури, което я правеше да изглежда едновременно неестествена и странно пластична, но определено беше картина, която виждаше и която му говореше нещо.

Например това, че много правилно беше разгадал какво означава тонът на говорителя. Наистина не бяха бедняци в Мексико или в Андите. Различи гъмжило от хора, автомобили и сгради, което в първия момент като че ли се състоеше само от движение и отказваше да придобие някаква форма. Все пак веднага определи, че видяното не се предава по сателит, а най-много от няколкостотин километра, дори може би много по-малко. Автомобилите бяха с германски номера. Хората — поне повечето от тях — бяха облечени като тези, които срещаше само допреди няколко дни, а гласовете, които чуваше, не говореха неразбираемо, а на стандартен немски език. Каквото и да се беше случило, то бе станало тук. Нищо чудно, че журналистите бяха забравили отново да щурмуват стаята му. Имаха по-важна новина от мъж, останал жив след падане по стълба.

И раняване с автомат, взривяването на цял манастир, двубой между бойни хеликоптери и обстрел с ракети…

Мисълта ярко проблесна в съзнанието му, като спомен. Ако не беше така фантастична и ако Бренер не беше така впечатлен от видяното по телевизията, неминуемо щеше да осъзнае, че е точно това. Но не и позволи да се превърне в реалност, а изцяло се съсредоточи върху онова, което виждаше на екрана.

Хората от операторския екип не бяха единствените, които се блъскаха на улицата. Върху високо вдигнатите камери и микрофони Бренер различи емблемите на два-три частни канала, а почти в края на картината, и огромната предавателна кола на ZDF5.

Хората се трупаха на тротоара и във входовете на жилищата и сигурно щяха да слязат и на улицата, ако можеха. Пречеше им плътна редица от мъже в зелени униформи, които не можа точно да различи, но предположи, че са полицейски сили.

Коментаторът продължаваше да говори за някаква катастрофа, без да казва каква точно. Вероятно, помисли си недоволно Бренер, темата вече часове наред владее медиите и той е единственият човек в страната, който не знае какво се е случило. Все пак успя да научи, че не само малък район, а цели две населени места с пътищата към тях са затворени от полицията и граничните войски. Ако наистина ставаше дума за паднал самолет, както инстинктивно прие, то какво, за Бога, е имало на борда му? Истинска атомна бомба?