Антихристът

Остана още миг така неподвижен, после отново се надигна и с провлачени стъпки отиде до вратата и тесния вграден шкаф в стената до нея. Отведнъж почувства краката си тежки като олово. Силите като че ли започнаха да го напускат, но след разходката, която направи, не беше никак чудно.

С треперещи пръсти отвори шкафа и в продължение на няколко секунди се взира в дрехите си. Във всяка друга ситуация щеше да се запита защо са си правили труда да ги окачат на закачалки. Бяха останали само парцали. Панталоните и якето бяха изпокъсани и толкова мръсни, че първоначалният им цвят едва личеше; в якето и в ризата, чиято опърлена яка се подаваше отдолу, зееше огромна дупка с обгорели краища, там, където куршумът е пробил. Беше трудно да си представи, че този, който е бил в дрехите, е още жив. А още по-трудно беше да си представи, че той е този Някой. Освен това в гледката имаше и още нещо обезпокоително — тя явно потвърждаваше това, което той си спомняше — не, по дяволите, което смяташе, че си спомня!

Ръцете му започнаха още по-силно да треперят. Само преди секунда му се струваше, че не може да понесе неизвестността. А сега вече не беше сигурен, че може да понесе известността. Защо да не се върне в леглото, да не затвори очи и да се надява, че когато ги отвори, отново ще си спомня само някакъв объркан сън. Ако беше полудял, нямаше вече никакво значение дали ще получи доказателството един час по-рано или един по-късно.

Но също толкова добре можеше да извади портфейла си и да потърси това доказателство.

Той се намираше в не по-добро състояние от останките от дрехите му. Кожата беше обгоряла и след това явно намокрена, защото я усещаше някак трошлива. Съдържанието вътре се беше смило до безформена сива топка. Единственото относително здраво нещо си беше същинска подигравка — златната му кредитна карта, заради която в крайна сметка се случи всичко. Кой твърдеше, че съдбата нямала чувство за хумор? Имаше, но доста черно.

Бренер стисна зъби и се опита да хване отворения портфейл с дясната ръка, без да забие иглата още по-дълбоко в плътта си. С лявата започна да изважда слепените парчета хартия. Нищо вече не можеше да се ползва, но щеше да преживее загубата — няколко квитанции, няколко бележки, касов бон от бензиностанция… и накрая — бележката от паркинга, на гърба, на която беше записал телефонния номер на родителите на Астрид.

И тя беше размекната като всичко останало в портфейла му, но все пак имаше някаква разлика. Влагата не се беше спряла нито пред мастилото, нито пред химикала, молива или принтера и бе размила всичко в еднородна смес. Само надрасканият с разкривен от студа почерк телефонен номер беше толкова ясен, сякаш е записан само преди минута. Не беше нито размит, нито нечетлив, а сякаш ехидно му се присмиваше.

Бренер втренчено се взря в десетте цифри на номера и много добре знаеше какво ще се случи, но не можеше нищо да направи. В главата му нещо започна да се върти и само миг по-късно пред очите му стаята се наклони първо надясно, после силно наляво и най-сетне съвсем изчезна. Съдбата все пак прояви някакво съчувствие и го потопи в бездната на безсъзнанието.

7.

За малко да стане жертва на собствената си предпазливост. Нещо в тази болница не беше както трябва и не беше нужно да си търсен терорист, за да го разбереш. Още докато се качваше нагоре, му направи впечатление необичайната тишина. Болниците — поне в четири сутринта — не бяха места, където е шумно като на пазар, но на третия етаж, където последва непознатия, наистина беше твърде тихо.

Салид не чуваше абсолютно нищо. Непознатият — сравнително млад мъж, светлокож, с късо подстригана руса коса и облечен доста леко, имайки предвид времето — се беше отказал от асансьора и бе тръгнал по стълбата. За да не се издаде, Салид му остави известна преднина и… за малко щяха да го разкрият. Получи се старата игра на преследвания преследвач, но този път нещата отидоха по-далеч — докато светлокосият следваше портиера (може би, за да не бъде открит от него), Салид последва него и твърде късно усети, че в играта има и друг участник. Тъкмо беше затворил вратата на стълбището, когато зад себе си чу стъпки и видя сянка зад релефното матово стъкло. Бързо се обърна надясно, изтича безшумно няколко стъпала надолу и със затаен дъх се притисна към стената.

В същия миг вратата се отвори и двама мъже се показаха на стълбищната площадка. В слабата светлина, идваща от коридора, Салид различи бели панталони и бели ризи с къси ръкави. Лекари или санитари, все едно — болничен персонал, които по някаква причина бяха решили да се качат по стълбата вместо с асансьора.