Антихристът

Колкото и абсурден да се стори въпросът на Салид, непознатият наистина спря и погледна възрастния човек с ужас в очите. Когато старецът обаче се приближи, той бързо се дръпна крачка назад. Погледът му гореше и Салид забеляза, че пръстите чевръсто се мърдат. С отсечени движения местеше глава ту наляво, ту надясно и продължи да отстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. Беше изпаднал в паника.

Салид се питаше защо. За първи път ясно различи чертите му и един поглед беше достатъчен, за да разбере, че човекът не е престъпник. Освен ако престъпниците в тази страна вече не бяха започнали да носят дрехи на проповедници.

Стъклената врата се отвори широко и през нея нахлу мъж в лекарска престилка. Имаше оредяла коса и носеше очила с елегантна тънка златна рамка, но изражението на лицето му изобщо не подхождаше на този външен вид. Изглеждаше ядосан по начин, не типичен за хора като него, а и гласът му звучеше така.

— Какво става тук? — с властен глас попита той. — Какво означава този шум? Това тук е болница, а не гара! — С професионално пренебрежение погледът му се плъзна върху лицата на двамата санитари и на стареца, после се съсредоточи върху това на проповедника. Над рамката на очилата му се появиха три дълбоки успоредни бръчки, които изведнъж му придадоха вид на недоволен дакел. — Вие сте доста упорит май, а?

— Нали ви казах, че… — подхвана неканеният гост.

— И аз ви казах — ядосано го прекъсна лекарят, — че не искам да ви виждам повече тук. Мислех, че се изразявам достатъчно ясно. Това, което вършите в болницата, е незаконно и може да се изтълкува като влизане с взлом. Или най-малкото като нарушаване на вътрешния ред.

— Да извикам ли полицията? — попита възрастният портиер. Лекарят се престори, че мисли, преди да даде отговор, но по погледа му Салид разбра, че отдавна е взел решение. — Не, не веднага. Можете да се върнете на работното си място. После изчака точно толкова, колкото му трябваше на портиера да се обърне и да направи една крачка в посоката на Салид, и допълни с тих, леден глас:

— И ще ви бъда много задължен, ако в бъдеще изпълнявате задълженията си малко по-съзнателно. Явно в последно време тук всеки може да си влиза и излиза, когато си иска.

Портиерът сви глава между раменете си и постъпи доста умно, не казвайки нищо. Салид бързо се дръпна назад към стълбищната площадка и се качи две стъпала по-нагоре. Беше сигурен, че този път старецът няма да тръгне по стълбите. Беше куц и качването и слизането по стъпалата със сигурност му беше трудно и го изморяваше. Сметката му се оказа вярна. След няколко секунди една приведена сянка мина с провлачени стъпки покрай матовото стъкло, а малко след това се чу шум от вратите на асансьора. Салид се върна в коридора, но не се обърна веднага наляво, а с обигран поглед се огледа наоколо.

Беше влизал в достатъчно болници почти по цял свят и тъй като всички някак си приличаха, веднага откри това, което търсеше. Премина безшумно по коридора, отвори вратата на склада за бельо и се промъкна вътре, без да пали лампата.

Този път обаче удари на камък. По етажерките чак до тавана бяха подредени кърпи за лице, спално бельо и одеяла, но нямаше престилки. След кратко търсене все пак успя да открие един свит на топка син халат, хвърлен в една от етажерките и явно забравен там. Салид съблече якето си, нахлузи халата и с разперени пръсти разроши косата си. Маскировката не беше особено добра, но ако човек не се вгледаше внимателно, можеше да го вземе за пациент, който е объркал коридорите.

Претърси внимателно джобовете на якето си, за да не остави нещо, което ще го издаде, скри го на най-горния рафт на етажерката и отиде до вратата. Оттук не можеше да вижда какво става зад ъгъла на коридора, но добре чуваше гласовете. Гласът на лекаря тъкмо казваше:

— …питат мен, вие вече трябва да седите в полицейската кола и на други да обяснявате какво търсехте тук.

— А няма ли да питат вас? — попита другият.

— По принцип, да. Но, изглежда, имате късмет.

— Мога ли да говоря с него?

— С Бренер ли? — Салид буквално чу как лекарят поклати глава. — Не. Но щом сте дошъл да говорите с някого, ще можете да го направите. Само не съм сигурен дали ще ви хареса… Сега какво? Ще бъдете ли разумен, или да викна още двамата санитари, за да ви пазят?

— Едва ли ще е нужно.

— Иска ми се да се надявам, че е така. Търпението ми си има граници, знаете ли? А вие почти ги достигнахте. Господа, можете да си вървите. Но имайте готовност, ако все пак нашият гост промени решението си и стане неразумен.

Салид притвори вратата, но не плътно, за да не предизвика издайнически шум. Стъпките се приближиха, минаха край вратата и заглъхнаха. Чу приглушени гласове, но през дървото на вратата не можа да разбере думите. Нетърпеливо зачака да чуе шума от асансьора, но той не последва.