Антихристът

На Вайкслер много му се искаше да излезе навън, за да поеме глътка чист въздух, но споменът за последния оглед на двора и продължаващото копринено шумолене на дъжда, падащ върху покрива, го възпряха. Освен това въздухът вътре не беше чак толкова лош. Физкултурният салон беше достатъчно голям, така че трябваше да изпуши пет стека цигари, за да го развали.

Пък и имаше изрична заповед да стои вътре и да внимава никой да не задигне мъртъвците.

Само преди четири дни Вайкслер щеше да се изсмее на подобна формулировка, но в момента точно тези думи си каза наум, без да намира нищо смешно в тях. Ако преди беше притежавал нещо подобно на чувство за хумор на осъдени на смърт, то посещението на Нериг бе изтрило и последните следи от него. Просто се чувстваше зле и искаше да поизлезе навън. Да се махне от този физкултурен салон, от това място, превърнато в призрачен град, и от цялата тази операция, най-вече от салона.

До края оставаха по-малко от час и половина. Цяла вечност, ако само чакаш времето да мине, пък било то и не много. Известно време прекара, броейки секундите и изваждайки ги от оставащото време, после тръгна нагоре-надолу в помещението, опитвайки се да пресметне колко пъти трябва да извърши същото движение, докато дойдат да го сменят. Имаше и още няколко начина за убиване на времето — всички горе-долу еднакво изпълнени със смисъл и всички имаха една обща черта: помагаха само за кратко време. Час и половина си бяха час и половина и ставаха още повече, ако трябва да ги прекараш съвсем сам и треперещ в неотоплен физкултурен салон, пълен с мъртъвци.

Вайкслер все пак погледна часовника и установи, че бяха изминали точно пет минути, откакто стъпка последната цигара. Май не беше лоша идея все пак да обиколи няколко пъти, макар и само за да раздвижи кръвообращението си. Въпреки грубите зимни ботуши стъпалата му бяха леденостудени, а някои от пръстите на краката си почти не чувстваше. И времето също беше част от цялата кошмарна история — беше твърде студено за сезона. Според календара преди няколко дни трябваше да е започнала пролетта, но годината като че ли беше сбъркала посоката, защото с всеки изминал ден ставаше все по-студено.

Разтъпка се малко, оправи оръжието на рамото си и с бавни крачки тръгна през салона. Погледът му се плъзгаше по прецизно подредените редици на походните легла. Въпреки че вече трета нощ прекарваше тук, гледката продължаваше да е все така страшничка. Не само леглата бяха еднакви, но и черните найлонови чували върху тях, или поне повечето.

Двата, които донесоха Нериг и хората му преди малко, бяха различни. Когато ги видя първия път, Вайкслер изобщо не забеляза разликата, но когато стигна до най-външната точка на обиколката си и застана пред тях, констатира, че бяха по-светли и явно от някакъв много по-тънък материал. Телата вътре ясно личаха изпод сивосиния найлон.

Вайкслер нервно прокара длан по брадичката си. Не можеше да каже защо, но пристигането на тези два чувала му създаде много повече проблеми, отколкото всичките триста заедно. Вероятно защото беше се надявал, че всичко е свършило, а тези двата доказваха, че не е така. Явно продължаваха да откриват още мъртви. А може би и защото за другите можеше да си каже, че съдържат Бог знае какво — хартия, празни алуминиеви кутийки, дрехи, трева, отпадъци — всичко друго, но не и трупове. С тези двата това не ставаше. Вайкслер дори можеше да различи, че в единия има жена.

Нещо силно изтропа по вратата. Вайкслер стреснато се обърна, моментално свали оръжието от рамото си, което го извади от равновесие. Не падна, но се блъсна в леглото с трупа на жената, подпря се на едно коляно и съвсем обърна леглото, инстинктивно опитвайки се да се задържи за него. Найлоновият чувал с мъртвата се строполи от другата страна и се блъсна в друго легло, което се наклони на една страна.

За частица от секундата пред очите на Вайкслер изникна страховита картина: Видя леглата да падат едно след друго, като блокчета домино и триста чувала с мъртъвци да се изсипват на пода. Това, разбира се, не се случи. Следващото легло не падна, само се олюля и черният чувал се смъкна малко надясно, все едно мъртвият вътре се е обърнал в съня си, за да си намери по-удобно положение.

Но и така резултатът беше достатъчно лош. Леглото, което беше бутнал, лежеше на една страна и беше натиснало наполовина чувала с мъртвеца. Единият от краката беше счупен и раздробеният край беше пробил тънкия найлон. Отдолу се показваше парче от сини джинси. Вайкслер мислено се наруга за непохватността, но когато погледна надолу, пребледня. При падането автоматът беше се смъкнал наполовина от рамото му, а той го бе хванал за възможно най-опасното място — за спусъка. Почувства как кръвта се дръпва от лицето му. Ако не беше с пуснат предпазител, щеше да си простреля коляното.