Антихристът

Типът не се и помръдна. Вайкслер почувства как всеки отделен нерв в тялото му започна да вибрира. Десният му показалец се беше свил около спусъка и го бе натиснал почти до крайно положение. Ами ако онзи просто не обръща внимание на думите му? Не може ей така да го застреля!

Но щеше да го направи, ако не стане някакво чудо. В момента се случваше една от онези катастрофи, чието приближаване човек вижда, но не може нищо да направи, за да я спре, при това много добре знаейки какво трябва да направи. Още миг и ще натисне спусъка и ще убие човека…

Точно в този момент непознатият се изправи, отстъпи половин крачка от леглото и се обърна към него.

Вайкслер отвори широко очи от почуда. Досега виждаше само светла сянка, наведена над чувала, но сега ясно различи чертите на лицето. Не можеше да определи възрастта на мъжа — може би на тридесет, може би на четиридесет или още по-възрастен. Видът му беше някак… странен. Друга дума Вайкслер не намери.

— Кой сте вие? — нервно попита Вайкслер. — Как така сте влязъл и какво правите тук? — Макар че зададе наведнъж и трите си въпроса, не даде възможност на мъжа да отговори на нито един, а пристъпи още по-напред към него и заповеднически махна с оръжието. — Дръпнете се оттам! Внимателно отстъпете от леглото! Искам да видя ръцете ви!

Онзи не помръдна. Гледаше Вайкслер с проницателен поглед, но без никаква следа от уплаха. И очите му бяха необикновени: тъмни и обезпокоително ясни, но същевременно и някак замъглени, сякаш се беше научил да гледа по различен начин от Вайкслер, не възприемайки нещата в действителност. Кой можеше да е? Някой от онези побъркани членове на Харе Кришна?

— По дяволите, казах ти да направиш крачка назад! — ядосано рече Вайкслер. — Да не ти е омръзнал животът? Това е забранена военна зона, ясно ли ти е? Имаме заповед за стрелба!

Той подчерта сериозността на думите си с повторно махване на оръжието. Този път последва реакция, макар и не непременно очакваната.

Погледът на обезпокоително тъмните очи проследи движението му и се закова върху пушката. Но продължаваше да е спокоен, дори любопитен и заинтригуван. Господинът или не го приемаше на сериозно, или никога през живота си не беше виждал оръжие. В следващия миг Вайкслер видя нещо, което го накара начаса да забрави въпроса си. Чувалът с трупа, над който преди това непознатият се беше навел, беше отворен. Пластмасовият цип бе смъкнат, така че се виждаха лицето и раменете на мъжа, който беше вътре.

— Какво, по дяволите…? — Вайкслер отново се обърна към непознатия и насочи дулото на пушката право в лицето му. Гореща вълна гняв се надигна у него и за миг трябваше с все сила да се въздържи, за да не го удари с приклада в лицето.

— Какво значи това?! — попита той с треперещ глас. — Какво става тук? За какъв се смяташ? Кой ти е позволил това неуважение към мъртвите?!

И този път не получи никакъв отговор, но в погледа на онзи припламна нещо, което можеше да бъде и усмивка, но и точно обратното. После изчезна.

Не просто избяга, избледня, изпари се като дим или се превърна в пламък, а изведнъж вече го нямаше, скри се безшумно и съвсем недраматично и вероятно заради това още по-впечатляващо.

В продължение на цяла минута Вайкслер се взира в мястото, където мъжът бе стоял, и едва след това успя да примига. Дори не беше истински уплашен.

И не беше ни най-малко изненадан, когато се обърна и видя, че найлоновият чувал зад него е затворен.

9.

Сигурно доста силно си беше ударил главата, защото когато се събуди, имаше страхотно главоболие. Следващото, което почувства, беше добре познато от няколко дни, за което обаче се беше надявал, че няма да го изпита: убождането от игла във вената на лявата му ръка, последвано от кратко, силно парене. После чу гласа на сестрата:

— Мисля, че се събужда.

— Лъжете се. Буден е и само се прави, че още спи. — Иглата рязко бе издърпана от вената, Бренер неохотно отвори очи и видя точно пред себе си лицето на лекуващия лекар.

— Няма смисъл да се преструвате пред тези момчета тук — той потупа с ръка апаратите върху нощното му шкафче и върху устните му се появи крива усмивка. — Забелязват всичко, нали знаете? Как се чувствате?

— Боли ме главата — отвърна Бренер.

— Добре. Ако се съди по големината на цицината върху слепоочието ви, сигурно главоболието е доста силно.

— Така е — през зъби призна Бренер. — Съчувствието ви наистина ми действа добре, професоре. — Вече беше свързал гласа с физиономията пред себе си.

— А кой ви е казал, че изпитвам такова? — кисело попита Шнайдер. — Защо всеки очаква от нас, докторите, постоянно да показваме разбиране към всичко и всеки? Мисля, че така ви се пада. Ясно ли ви е колко лекомислено сте постъпил?

— Исках само да…

— …станете и малко да се поразходите, знам — прекъсна го Шнайдер. — И освен това ей така, между другото, да унищожите всичко, което постигнахме през последните дни. — Погледът на Шнайдер гневно проблесна. Ядът не беше престорен и сигурно бе и разбираем, поне от негова гледна точка. Но не и в такова количество. Въпреки това думите му имаха очаквания ефект.