Антихристът

— Нямам представа — призна Бренер. — Вчера можех да се закълна, че са кошмари, но вече… — Той сви рамене, от което главата още повече го заболя. — Какво всъщност се е случило? Спомням си само експлозия и огън — и някакви объркани неща…

— И аз не знам много повече — каза Шнайдер с глас, който добавяше, „но ви лъжа“. Явно вече бе проумял, че Бренер отново вижда, защото когато продължи, избягваше прекия контакт с погледа му. — Мога да ви кажа само това, което пишеше във вестниците. Както изглежда, двамата с онова момиче сте попаднали направо в голямата битка между Абу ел Мот и части на ЦРУ.

— Абу ел Мот?

— Терорист — обясни Шнайдер. — Истинското му име е Салим или Салид… нещо такова. От десет години го преследват по цял свят, а вие и девойката явно сте имали нещастието да отидете точно там, където са го сгащили.

— Момент, момент. Ако правилно си спомням, половината манастир хвръкна във въздуха…

— Целият — поправи го Шнайдер. — Нямаше оцелели, с изключение на вас. А вие сте оцелял, защото сте се намирал на десет метра под земята.

— Но това е невъзможно! — не се сдържа Бренер. Направи го, въпреки че знаеше, че всяка дума на Шнайдер е вярна. — Подобни неща стават само във филмите!

— Вярно — съгласи се Шнайдер. — Такива работи има само в американските филми, даже не в най-добрите. Но този път е наистина.

— Хеликоптер на ЦРУ и търсен по целия свят терорист водят въздушен дуел над омагьосан манастир, а аз даже не си спомням. Не е честно!

Шнайдер се усмихна, но само за секунда.

— Ще си спомните. Според мен можете да изкарате доста пари от цялата история, когато излезете от тук и журналистите ви нападнат. Но се страхувам, че преди това ще трябва да отговорите на доста въпроси.

— На ЦРУ?

— Нали ви казах, че подобни неща се случват обикновено във второкласни филми, а не в истинския живот и не във Федерална република Германия. Ако добре съм разбрал написаното във вестниците, в момента американците са навели глави и се преструват на умряла лисица. Хората недоволстват от този екшън в стил „Дивия Запад“, а пресата още повече раздува нещата. През последните дни три пъти идваха служители на прокуратурата, а за полицията пък да не говорим. Задържам ги, доколкото ми е възможно, но няма да издържа още дълго, страхувам се.

— Не мога да им кажа много — призна Бренер.

— И се радвайте, че е така. Ако искате съвет от мен — продължавайте да твърдите, че нищо не помните. Все едно кой ви разпитва. И за какво.

Странно, но защо ли Бренер все повече имаше чувството, че професорът се върти около нещо, което не иска да му каже? Рядко преди беше срещал човек толкова открит и директен като този лекар, но сега го усукваше като провинил се ученик. Бренер реши да го улесни малко и му подаде една ключова думичка.

— Това момиче, което беше с мен… стопаджийката. Откриха ли я?

— Не — отвърна Шнайдер. — Дори и трупа и не са намерили. Сигурно е напълно изгорял.

Тогава откъде Шнайдер знае за нея? Ако от обитателите на манастира никой не е оцелял, тогава и никой не може да знае, че с него е имало момиче. Това означаваше само едно: Шнайдер лъже. Но защо?

— Възможно ли е да стане така? — попита Бренер.

— Човешко тяло да изгори на пепел? — Шнайдер кимна с глава. — А защо не? Поне на теория е възможно.

— А на практика?

— Нямам представа — призна професорът. — Не съм бил там. Знам само това, което ми разказаха. А то не е много.

— Май доста покриват историята, а?

— Учудва ли ви? Както казах, хората са настръхнали. Ракетни дуели между хеликоптери могат да стават само на кино, а не из Таунус. После и този тайнствен манастир… Напрегнатата нотка в гласа му вече не можеше да убегне от вниманието на Бренер. Сигурно и самият Шнайдер го почувства, защото само след секунда добави с кратък, нервен смях:

— Що за манастир всъщност беше? От двадесет години живея тук, но никога не съм чувал за него, макар че е само на двадесетина километра.

Това беше първата наистина конкретна информация, която Бренер получи, откакто се събуди в странната болница. В последните минути получи достатъчно други сведения, които, макар и не толкова конкретни, бяха много по-обезпокоителни. Например това, че Шнайдер не бе останал в стаята, за да му съобщи нещо, а по-скоро обратното — да измъкне нещо от него.

— Представа нямам — отвърна той, което си беше самата истина. — Но добре си спомням, че нямаха даже електричество. И не изглеждаха особено радостни от появата ни.

Шнайдер стана съвсем директен.

— Иначе нещо друго не ви ли направи впечатление?

— Нищо, за което да си спомням. Защо?

— Просто съм любопитен.

Лъжеш като изпечен мошеник, помисли си Бренер. Не че така му се струваше, беше абсолютно сигурен. Отведнъж всичко си дойде на мястото.

Недоброто предчувствие, което го обзе след предпоследното му събуждане, се превърна в увереност — нещо с болницата не беше наред. Държаха го тук не само като пациент, но и като затворник.

— Може би по-късно ще си спомня още нещо. Изглежда, че все пак прогнозата ви е вярна. Постепенно всичко се подрежда, спомените ми също.