Антихристът

— Съжалявам — каза Бренер. — Наистина не исках да ви създавам неприятности, господин професор.

— Тогава по-добре да не бяхте ставал да се разхождате, мислейки се за някакъв млад бог! — отвърна Шнайдер с все още назидателен тон, но в гласа му вече се усещаше желание за помирение. Лекарите не бяха светци, които всичко прощават и разбират, но истината е, че са свикнали да проявяват загриженост. Докторът намръщено изгледа Бренер, после продължи: — Сега съвсем сериозно: Какво си мислехте? Съзнавате ли какво можеше да ви се случи?

— Страхувам се, че не — с неудоволствие призна Бренер. — Съжалявам. Но се почувствах достатъчно силен, за да…

— Ами разбира се! — отново го прекъсна Шнайдер. — Натъпкан сте догоре с медикаменти! — той посочи апаратите до леглото. — Това тук не само ви охранява, но ви пази и от болките и останалите неудобства на състоянието ви. И сигурно затова ви дава и усещането, че можете да изтръгнете дървета от корените им. Това е така само ако вие го допуснете, повярвайте ми.

Главоболието му беше твърде силно, за да проследи жеста на Шнайдер, но и така Бренер разбираше, че докато е бил в безсъзнание, отново са го свързали с всяко отделно кабелче. Само дето тази мисъл сега не го успокои. Дори напротив — единствените минути, през които в последните няколко дни се беше почувствал наистина що-годе добре, бяха тези, в които не беше свързан с апаратите и в които иглата не беше във вената му, за да го захранва с Бог знае какво.

— Мога да виждам — каза той направо.

Шнайдер присви очи.

— Моля?

— Очите ми — повтори Бренер. — Изведнъж прогледнах, виждам много по-добре. Не съвсем ясно, но не може и дума да става за сравнение с вчера. Дойде съвсем отведнъж — събудих се и вече можех да виждам. Затова и станах.

Реакцията на Шнайдер го обърка. Лекарят го гледа известно време с проницателен поглед, при това за първи път не просто в лицето, а право в очите. После отстъпи крачка назад, вдигна ръка и попита:

— Колко пръста са тук?

— Четири — отвърна Бренер и, честно казано — позна. Ръката на доктора се намираше в неясната граница пред лицето му, така че не беше сигурен колко пръста всъщност вижда. Но все пак шансът беше тридесет процента и той улучи. За миг Шнайдер беше така стъписан, че не беше нужно да вижда лицето му, за да усети изненадата. От изненада дори не се сети да повтори опита, а се приближи и отново мълчаливо се вгледа в Бренер. Странно защо, но Бренер прочете в очите му всички възможни чувства — изненада, объркване, професионално любопитство и онова недоверчиво съмнение, превърнало се при хора като него почти в инстинкт — всичко, но не и радост. — Не сте много радостен — не се стърпя Бренер.

Шнайдер леко се стресна и върху лицето му се появи изкуствена усмивка.

— О, не! — бързо рече той. — Несправедлив сте. Радвам се винаги, когато работата ми се увенчае с успех. Само че идва малко… изненадващо.

— Така ли? — Бренер забеляза, че лекарят размени бърз и многозначителен поглед със сестрата. — Доколкото си спомням, вие сам предрекохте подобно нещо само преди няколко часа. Казахте „спонтанно и в определен момент“.

— Да, разбира се. — Усмивката на Шнайдер изведнъж стана още по-неестествена. — Понякога човек се изненадва, когато собствените предположения наистина се сбъднат. Стана съвсем неочаквано, казвате?

Бренер потисна инстинктивното желание да кимне с глава, от което тя сигурно щеше да се пръсне.

— Отворих очи и виждах. Нали така трябваше да стане? — Сега вече беше съвсем сигурен, че Шнайдер не само не изпитва радост, дори напротив — обезпокоен е. За да не каже изплашен.

— Да, естествено. Но не се радвайте много. Може също така спонтанно да настъпи и влошаване. Сестра, какво става с уреда?

Бренер мислено стисна зъби и обърна глава на другата страна. Болката не беше чак толкова силна, колкото очакваше, но това, което видя, никак не му хареса. Шнайдер можеше и да си има своите основания да реагира по този начин, но в очите на сестрата прочете същото стъписване, а тя не се стараеше кой знае колко да го прикрива. При думите на лекаря се наведе над масичката за инструменти и започна безразборно да върти копчетата. После се обърна и вдигна рамене.

— Всичко работи безупречно.

Погледът на Бренер много добре подсказваше какво мисли за техническите познания на нощната сестра, но не каза нито дума.

— Добре, сестра. Сега отидете при гостите ни, не ми се ще да остават дълго време сами.

Сестрата си тръгна, но Шнайдер не я последва. Не каза и не направи нищо, просто стоеше и гледаше Бренер по странен начин. Погледът му не само го обезпокои, но започна и да го изнервя. Нещо не беше наред.

— Чувствате ли… някаква друга промяна? — попита най-сетне лекарят.

— Трябва ли?

— Мразя, когато на въпросите ми отговарят не с отговор, а с друг въпрос — с остър тон каза Шнайдер. Личеше, че е нервен.

— Не съм сигурен — отвърна Бренер. — Струва ми се, че по-ясно си спомням някои неща.

— Какви?