Антихристът

След като се убеди, че собствената му сянка няма да го издаде, приближи и предпазливо надникна зад вратата. Кабинетът беше доста по-голям от преддверието и с хладната си функционалност повече напомняше на фабрично хале, отколкото на лекарски кабинет. Лекарят, когото видя преди малко, не беше вътре, но затова пък видя другите двама мъже. По-старият, сивокосият, седеше в тежко черно кожено кресло зад бюрото, а от другата страна на масата по-младият възбудено крачеше нагоре-надолу.

Странно, но непосредствено пред вратата Салид не можа да разбере думите, макар че никой от двамата не се стараеше да говори тихо. Сега, когато ги виждаше, звуците изведнъж се превърнаха в разбираеми думи.

— Мислех ви за по-разумен, братко Йоханес — рече Сивокосият. Гласът му звучеше много строго, назидателно, не като на баща, говорещ с непослушен син, а като на училищен директор, мъмрещ свой възпитаник, на който, между другото, с удоволствие би извил врата. — Не чувствате ли колко смешно звучат думите ви?

Йоханес спря по средата на крачката си и втренчено погледна събеседника си.

— Не ме наричайте „братко“! — отсече гневно. — Не съм ваш брат, Александър, или както и да се казвате!

Мъжът, наречен Александър, вдигна помирително ръце, но и този жест беше също така неистински, както и усмивката, изникнала върху лицето му.

— Казах ви вече, държите се детински. Трябва да ви призная, че съм малко разочарован от поведението ви.

— Разочарован ли? Защо? Защото не искам да се хвана на сладките ви приказки и да си тръгна? Или защото не ви позволявам да ме сплашите, както правите с този лекар?

— Професор Шнайдер е способен човек. Какво имате против него?

— Нищо, освен може би това, че наруши клетвата си и вместо да лекува бедния човек, той го разболява.

Александър се накани да отговори остро, но се отказа и само поклати глава, облягайки се назад в креслото.

— Чувате ли се какво говорите, Йоханес? — изрече той с благ тон. — В думите ви прозира параноя, съзнавате ли?

— Страх от преследване ли имате предвид? — Йоханес горчиво се изсмя. — Кой знае? Може и да сте прав. Щом става дума за края на света, малко параноя не е излишна.

Салид за малко не се издаде. Само миг преди това си помисли, че е по-добре да се махне и да остави двамата да си спорят, но сега думите на Йоханес го заинтригуваха. Ами ако… ако той не е единственият, който знае какво става? Не, не е възможно! Освен него нямаше други оцелели. Той и онзи застрахователен агент, който лежи зад някоя от вратите наоколо и за когото беше дошъл.

— Краят на света ли казахте? — Александър се наведе напред. Явно думите бяха събудили и неговото любопитство. — Май обичате да драматизирате нещата, млади приятелю.

Престанете да се преструвате пред мен! — с презрение в гласа каза Йоханес. — Вие по-добре даже и от мен знаете за какво става дума.

— Така ли? И откъде да знам?

— Защото виждате знаците, така както и аз ги виждам. Защо се правите на невменяем, Александър? Дяволски добре знаете какво става навън.

— Имате ли представа как звучи това, което казахте? — усмихнато попита Александър.

— Все ми е едно! — Йоханес безпомощно сви длани в юмруци. — Значи съм откачил, така ли?

— Аз не бих се изразил толкова силно, но…

— Но точно това искате да ми кажете! — ядосано го прекъсна Йоханес, наведе се през бюрото и Александър инстинктивно се дръпна назад. — Само че ако наистина съм откачил, ако всичко са само брътвежи, кажете ми тогава какво търсите тук? И защо вие и вашите братя полагате неимоверни усилия и използвате цялата власт, която притежавате, за да скриете този нещастник от хората?

Александър замълча за момент, но когато отговори, в гласа му се долавяше някакво странно облекчение, сякаш Йоханес му беше издал с думите си много повече, отколкото е искал.

— Ще ви отговоря, приятелю. При това нещастие загинаха около петнадесет от нашите братя, а както изглежда, господин Бренер е единственият оцелял свидетел на станалото. Естествено, искаме да разберем какво всъщност се е случило. А що се отнася до предполагаемата ми власт… Ако наистина я имах и ако всичко беше така, както вие твърдите, тогава сега нямаше да сте тук, не мислите ли?

— Престанете! Знаете, както и аз, че вече започна! Само не искате да го признаете, защото тогава ще трябва да признаете какво всъщност представляваше този манастир! И какво чудовище пуснахте да се разхожда по света!

— Наистина ли си вярвате?! — с мек глас попита Александър. — Думите ви ме нараняват, приятелю.