Антихристът

Зад него се чу полугласен стон. Салид бързо се обърна и едновременно с това клекна. Сестрата лекичко помръдна, вдигна глава пъшкайки, и отвори очи, но погледът и беше замъглен. Салид не и остави време да се събуди. Ръката му потърси точно определено място на тила и и пръстите натиснаха кратко и силно. Погледът в тъмните очи окончателно угасна.

— Господи! — простена Йоханес. — Какво правите? Вие… вие я убихте!

— Няма страшно, жива е. — Салид се изправи и се опита да се усмихне, но постигна обратния резултат. Явно, каквото и да направеше, нямаше да успее да успокои Йоханес.

— Вижте — подхвана той с тон, за който се надяваше, че поне не звучи заплашително. — Нямаме време за обяснения, но наистина съм ваш съюзник. Дойдох за Бренер поради същата причина, поради която и вие сте в болницата. Той, впрочем, също. — Той посочи Александър, — Моля ви просто да ми повярвате. Ще ви обясня всичко, щом излезем оттук. Но сега трябва да открия Бренер. Знаете ли в коя стая е?

Йоханес механично кимна с глава, макар че Салид се съмняваше, че изобщо е разбрал въпроса му.

— Къде?

— Зад… зад вратата — заекна Йоханес. — Третата… третата стая отдясно… мисля, беше.

— Добре. — Салид се обърна към вратата, спря за миг и погледна назад към Йоханес. — Мога ли да разчитам, че няма да направите някоя глупост? Само докато се върна и ви обясня всичко?

— Какво ще ми обясните? — объркано попита Йоханес.

Салид знаеше, че всяка секунда е ценна. Вече не се страхуваше, дори не беше нервен. Достатъчно често бе изпадал в ситуации като тази, за да знае, че може да си позволи всичко без едно — да губи време. Младият духовник обаче се намираше в състояние, в което беше напълно непредвидим.

— Вие бяхте прав, Йоханес — каза той. — Всичко, което казахте на Александър, беше вярно. В действителност нещата са много по-лоши, отколкото смятате.

11.

Разбира се, нямаше никой — нито в съблекалните, нито в душ-кабините, така както не бе имало следи от стъпки по пода и още по-малко някаква сянка. Единствената сянка, която се движеше във физкултурния салон, беше неговата собствена, и единствените привидения, които се разхождаха наоколо, бяха родени от собственото му въображение. От тях поне имаше достатъчно. Или по-точно, много повече, отколкото му се искаше.

На Вайкслер не му трябваше много време, за да преодолее паниката и да намери единственото възможно обяснение за преживяното: просто беше сънувал. Когато стана, можеше да се обзаложи на всичко, че наистина видя мъжа пред себе си. Чу и гласа му, надникна в очите. Гледката беше толкова реалистична и същевременно неистинска! Чисто и просто халюцинация. А ако халюцинациите не бяха реалистични, нямаше да плашат хората. След трите дни, прекарани в тази лудница, имаше право на своята малка лудост.

Дълбоко в себе си обаче Вайкслер чувстваше, че обяснението му не е вярно, но се страхуваше да проследи мисълта. Нещо вътре в него се плашеше от тази действителност като от гореща печка.

Освен това в момента имаше много по-важна работа, отколкото да размишлява за странните привидения, които се разтваряха във въздуха. След трите дни, през които се бе превърнал във враг на самия себе си, вече нямаше време за губене. След десет минути щяха да го сменят, а дотогава трябваше да оправи бъркотията в помещението. Вайкслер се отказа от намерението си да поправи леглото, липсваха му и времето, и подръчните материали. Ще трябва да се задоволи да постави мъртвата жена на походното легло и така да го закрепи, че да не падне, когато си тръгне.

Трябваше да положи огромни усилия и да преодолее себе си, за да вдигне тънкия найлонов чувал с мъртвото тяло от пода и да го остави отгоре. Изкуствената материя под пръстите му беше отвратителна. Не студена и гладка, както трябваше да е при мъртвец, а топла, мека, почти… жива. Нещо отдолу помръдна. Нещо, което пълзеше.

Вайкслер се опита да прогони мисълта. Нервите му вече не издържаха, това е всичко. Внимателно постави чувала върху зеления брезент на леглото и с мъка устоя на желанието бързо да се изправи и да изтрие ръце в панталоните си. Много бавно пусна товара си, готов всеки момент да го подхване, ако леглото отново се разклати.

То издържа. В началото се наклони леко встрани, но после се изправи и остана в равновесно положение. Вайкслер леко се изправи, дръпна ръце и се усмихна с облекчение. Това трая само секунда, после усмивката му замръзна. Чувалът с мъртвата се раздвижи. Не, нямаше никакво съмнение! Не само така му изглеждаше, клатушкането на леглото не се беше предало на чувала. Просто той или не, не той, нещо в него мърдаше. Мърдаше и искаше да се освободи.