Антихристът

Точно тази мисъл накара нещо в главата на Вайкслер да изключи. Сякаш някъде в мозъка му прекъснаха контакти, връзки и органични схеми. Всичко, което можеше да се очаква, беше налице: паника, ужас, страх и истерия, но действието им се бавеше. Паниката и истерията беснееха като полудели хищници, затворени в тесни, грижливо заключени клетки. От ужаса и страха нервите му прегоряха като тънката жичка на електрическа крушка, свързана по невнимание към силнотоков проводник. Не направи нищо. Не можеше. Нещо от вътре блокираше всяка реакция, включително може би и единствения разумен импулс — да избяга, бързо и възможно най-надалече.

Лъскавата повърхност на чувала продължаваше да се движи, изду се, набръчка се, после се изпъна. Ръце, които искат да се покажат навън. Нокти, които глухо дращят отвътре по найлона. Нещо отвътре във Вайкслер се надигна, може би ужасът, — намерил друг път, опитващ се да излезе през гърлото му като дебел, мъхест паяк. Все още беше неспособен дори да помръдне. Тялото му беше напълно парализирано, дори рефлексът за дишане не действаше.

Леглото продължаваше да трепери. Наклони се на една страна, разклати се за момент по-силно, после се изправи — като кораб, получил пробойна след силен удар на вълна. Само че този път движението не спря. Чувалът се измести малко настрани, върна се обратно и накрая се прегъна в средата. Пред широко отворените очи на Вайкслер трупът вътре сякаш седна. Не съвсем изправен и не много бързо, но достатъчно, за да загуби равновесие и с плясък да падне на земята. Звукът го извади от вцепенението. Черният паяк в гърлото му подскочи силно и излезе от гърлото му с писък — задавен звук, при който той се олюля назад и се блъсна в друго легло. После ужасът го сграбчи. За миг всичко пред очите му стана червено — цветът на страха. Сърцето му заби така силно и учестено, сякаш щеше да излезе от гърдите, после успя да си поеме дъх, но сякаш вдиша смлени стъкла в дробовете си. Състоянието му продължи само няколко секунди, но може би щеше да му спаси живота, ако бе направил това, което крещеше всяка отделна клетка на тялото му — бягай! Но не го направи.

Може би ужасът беше твърде голям, гледката — твърде странна, за да е истинска. Можеше да избяга и така да спаси живота си, но видяното никога нямаше да забрави.

Не, не можеше да е истина! Не трябваше да е истина! Сега ще докаже сам на себе си, че онова, което му се струваше, че вижда, не е истина. Ще загуби разсъдъка си, ако не го направи!

Скован като робот и сантиметър по сантиметър, Вайкслер направи няколко крачки напред, клекна и протегна ръце към чувала. Движението му костваше безкрайна мъка, защото всички мускули бяха напрегнати до скъсване. С усилие преобърна чувала и потърси ципа. Не можа да го отвори. Евтината механика беше заяла или неговите пръсти бяха несръчни. Трябваше да види мъртвата! Трябваше със собствените си очи да се убеди, че наистина е мъртва!

Вайкслер се отказа да се занимава повече с ципа. Потърси един от разрезите, получени при падането на чувала, бръкна и дръпна с все сила, но въпреки че беше много тънък, найлонът се оказа доста здрав. Вайкслер дърпаше и теглеше, но едва успя да скъса чувала до хълбоците на жената. Под пръстите му изкуствената материя само се разтегляше и променяше цвета си на ивици от черно в мръсно сиво, но не се късаше.

Вайкслер започна да се отчайва. С рязко движение обърна мъртвата по гръб, опита още веднъж да отвори ципа и тогава се сети да използва ножа си. В бързината си поряза палеца. Потече кръв, но не усети болка. Най-сетне успя да отвори острието докрай.

Когато понечи да го забие в черния найлон, погледът му попадна върху лицето на мъртвата. Можеше да го види — не само в очертания, а с всички подробности. Черното фолио бе залепнало като втора кожа върху него и очертаваше всяка бръчица, всяка неравност, всяко ъгълче. Различи тънките, извити вежди, високите скули, които придаваха на чертите на жената нещо азиатско, правия нос, дори по-грубата структура на кожата на устните. Бяха леко отворени. Черната материя върху тях се движеше напред-назад. Мъртвата дишаше!

Вайкслер имаше две възможности — можеше да полудее (в случай че още не беше) или да намери разумно обяснение на това, което вижда, все едно колко невероятно щеше звучи то. Мъртвата жена дишаше! Но мъртъвците не дишат. Затова не беше мъртва. Ето колко просто може да е!

Към паниката и кипящото безумие, погълнали рационалното мислене на Вайкслер, се прибави нов, съвършено друг страх, когато осъзна единственото логично обяснение на ставащото пред очите му: Мъжете, които вършеха работата си навън, бяха допуснали грешка. Младата жена не е била мъртва.

— О, Господи! — прошепна Вайкслер.

Тънката изкуствена мембрана между устните продължаваше да се издига и спада, после се нагъна малко по-нагоре. Мнимата мъртва се опитваше да отвори очи, но не можеше.

— Чакайте! Не се напрягайте! Ще ви помогна!