Антихристът

Салид вече бе взел решение. Чу достатъчно, за да разбере със сигурност, не само да предполага, че в лицето на младия мъж имаше потенциален съюзник — а в лицето на Александър заклет враг. Същевременно тази информация невероятно усложняваше нещата. Първоначалният му план предвиждаше да отвлече Бренер от болницата и да го отведе в хотелската стая, която беше наел за целта. Ето че сега трябваше да мисли не само за един, а за двама души. Беше невъзможно да вземе и двамата, но не можеше и просто така да остави Йоханес — беше твърде ценен. Следователно щеше да прави това, в което винаги е бил най-добър — ще импровизира. Бренер нямаше да му избяга — думите на Йоханес затвърдиха подозренията му, че лекарите достатъчно добре са се погрижили за това. Вместо него щеше да вземе Йоханес.

Салид тъкмо обмисляше как да направи всичко, без да вдига много шум, когато инстинктите му сигнализираха тревога. Някой идваше. Чу отваряне на врата и към него се приближиха стъпки.

Времето, което имаше на разположение, нямаше да му стигне да се скрие — без да се брои това, че наблизо нямаше подходящо място за това, но бе достатъчно да използва една от своите форми на мимикрия. Обърна се към вратата и докато извършваше това движение, раменете му се наведоха и хлътнаха. Стойката му се отпусна, лицето изгуби обичайния си напрегнат вид, очите не гледаха така зорко, както преди секунди. Когато сестрата влезе в стаята, не му беше нужен синия хавлиен халат, за да се превърне Абу ел Мот в пациент от клиниката, който се е заблудил.

Сестрата учудено ококори очи, застина за миг и каза с по-остър тон, отколкото бе нужно за ситуацията:

— Какво правите тук? Кой сте и какво търсите?

— Искам да говоря с доктора — отвърна Салид. — Нали това е кабинетът му? Искам да го видя.

— Доктора ли? Кой… — сестрата отново се запъна. — Кой ви пусна да влезете? — продължи тя без всякаква следа от дружелюбност в гласа.

— Да ме пусне ли? Никой. — Салид нарочно си придаде троснат вид. — Вратата беше отворена. Никой не ме е пускал. Тук и без друго никой нищо не ти казва. Искам да говоря с доктора! От една седмица чакам някой да ми каже какво ми е. Сега най-после искам да говоря с него!

Номерът мина. Примесеният с недоверие гняв окончателно изчезна от лицето на сестрата и отстъпи място на отчаяние, което нямаше нищо общо с отстъпчивостта.

— Вижте, попаднал сте в друго отделение.

— Нали това е ръководството на болницата? — не се отказваше Салид.

— Да, но…

— Ето, значи! — победоносно продължи той. — Сега искам да разбера какво става! Настоявам веднага…

— Не можете да настоявате! — прекъсна го сестрата. — Това е друго отделение, разберете. Кажете ми в кое отделение сте настанен и аз ще помоля санитарите да ви върнат? А утре сутринта лично ще се погрижа някой от лекарите ни да разговаря с вас, давам ви думата си.

— Това ми обещават от една седмица насам — измърмори Салид.

Разговорът в другата стая беше заглъхнал. Салид чу стъпки зад себе си и видя Александър и младия духовник, които излязоха един след друг. Физиономиите им бяха доста интересни: Йоханес изглеждаше все още леко развълнуван, докато Александър беше олицетворение на самото недоверие. Салид окончателно го окачестви като по-опасния от двамата.

— Вие ли сте докторът? — попита Салид. — Ако сте вие…

— Това не е професор Шнайдер — бързо го прекъсна сестрата и продължи, обърната към Александър: — Извинете за безпокойството. Веднага ще уредя нещата.

— Кой е този човек? — попита Александър. Очите му се стесниха и в погледа се появи предупредителен блясък. Салид незабелязано се изпъна.

— Пациент — отвърна сестрата. — Станало е недоразумение. Веднага ще извикам санитарите.

— Този човек не е пациент — отсече Александър със съвсем спокоен тон. В гласа му нямаше упрек или даже възмущение, но не се усещаше и никакво съмнение.

— Не е ли? Тогава…

Салид буквално експлодира. С едно-единствено плавно движение се завъртя наполовина около оста си, блъсна сестрата така силно в стената до вратата, че тя се свлече на пода, изпаднала в безсъзнание, същевременно ритна с протегнатия си крак назад. Александър се олюля, удари се в рамката на вратата и с въздишка се свлече долу. Още преди двамата да са паднали, Салид се обърна и пристъпи към Йоханес.

— Мили Боже! — изпъшка той. — Какво искате от мен? — Беше отстъпил крачка назад и страхливо бе вдигнал ръце пред лицето си. В погледа му се четеше смъртен страх.

— Не се бойте! — бързо рече Салид. — Нищо няма да ви направя.

Вдигна ръце, за да успокои Йоханес, но той явно съвсем погрешно разбра жеста. Страхът му мигновено прерасна в паника. Отдръпна се още назад, спъна се в безжизненото тяло на Александър и се опря върху вратата.

— Моля ви, не се страхувайте! Не съм ваш враг! — опита отново да го успокои Салид, свали ръцете си и за всеки случай мръдна малко назад. Това подейства. Страхът остана върху лицето на проповедника, но паниката изчезна.

— Чуйте ме! Сега не мога да ви обяснявам, но не съм ваш враг. Напротив — на ваша страна съм.