Антихристът

Шнайдер не се и постара да прикрие разочарованието си, но не продължи да настоява.

— Прав сте. По-късно ще можем надълго и нашироко да си поговорим, в някой по-подходящ час. Мога ли спокойно да ви оставя и да смятам, че няма отново да тръгнете на разходка?

Бренер вдигна свободната си ръка към главата, но не посмя да я докосне.

— Бъдете сигурен, че няма да го направя. Но можете да ми направите още една услуга. Сложете нещо против главоболие в химическия коктейл, с който тази машина ме напомпва.

— Нямайте грижа, вътре има всичко, което ви трябва.

Сигурно и много повече. Бренер почти физически усещаше как забравата бавно капе през тънката игла, забодена в ръката му. Спомените, за които разказа, нямаше да се върнат, докато е свързан с апарата.

Шнайдер се поколеба още малко, после излезе, без да се сбогува и без да загаси осветлението.

10.

Чак след това установи, че беше прекарал не повече от пет минути в склада за спално бельо, но имаше чувството, че времето не само е спряло, но и се движи назад. Салид дори не бе посмял да се обърне, макар да знаеше какво беше видял — нищо. Не бяха се върнали чудовищата от детството му, за да изпълнят старо обещание. От това чудовище не можеше да се спаси, само като затвори очи, защото то беше вътре в него. Но времето му още не беше дошло. Салид изживя хиляди пъти смъртта си, чакайки асансьорът да дойде и да може да напусне доброволно избрания затвор. Можеше да се обзаложи на всичко, че е прекарал в тясното помещение повече от час. Въпреки това изчака още няколко секунди, след като чу звука от вратата на асансьора. Тогава излезе в коридора и внимателно се огледа. Кабината беше тръгнала и лампата до вратата отново светеше зелено — можеше отново да повика асансьора. За миг Салид се замисли дали да не го блокира, за да си подсигури гърба, но автоматично се отказа. Ако не се смята този пуст етаж, иначе болницата си беше съвсем нормална и по-добре да не прави нищо, което би нарушило обичайния ред. Тръгна към вратата, през която бяха изчезнали лекарят и неканените му гости.

И тази част на коридора беше съвършено безлюдна, но вратата се оказа по-голям проблем, отколкото мислеше. Ключалката не беше особено сложна, но си беше ключалка и макар да беше специалист по отваряне на такива механизми, за Салид се оказа бариера, защото беше с празни ръце. След няколко секунди, през които напразно бърника по ключалката, той се върна, за да потърси някакъв инструмент.

Всичко, което му беше необходимо за отваряне на много по-сложни ключалки, се намираше в джоба на якето му, но не посмя да се върне отново в малката стаичка. Изгуби известно време да претърсва стаите за парче тел или друг подходящ материал. После всичко стана много бързо. Секунди, след като се върна при вратата, вече беше от другата и страна и безшумно я затвори след себе си.

И тук го посрещна пустота, но отнякъде дочу приглушени шумове — гласове, леко жужене и щракане на фона на неразбраното дърдорене на радио. Коридорът не беше много дълъг — две врати от лявата, три от дясната страна — и свършваше със стъклена врата, чийто надпис показваше, че оттатък се намират стаите на интензивното отделение. Вратите бяха твърде тесни, за да се прекара легло през тях, и всички водеха към стаите за управата и дежурния персонал. Всичко това Салид регистрира с един-единствен поглед и съвсем несъзнателно. Възприемаше и най-малката информация, знаейки, че когато му потрябва, ще може да я извика в ума си. Макар че вече не беше предишният убиец, инстинктите му продължаваха да работят със същата острота както преди.

Трябваха му две секунди, за да определи посоката, откъдето идваха гласовете: една от вратите отдясно не беше плътно затворена, през пролуката излизаше бяла неонова светлина. Нямаше никакви сенки. Който и да беше вътре, не се движеше. Но затова пък говореше, и то не особено тихо и с равномерен тон. Салид не можеше точно да различи думите, но звуците много приличаха на кавга.

Салид безшумно се приближи до вратата, надникна през тясната пролука и напрегнато се заслуша. Странно защо гласовете станаха по-силни, но не по-ясни, а гледката не му подсказа кой знае какво: най-обикновена канцелария — под, покрит с балатум, сиво бюро със задължителния компютър отгоре, подреден шкаф с папки… В следващия момент се сети — това беше преддверието на лекарския кабинет, а гласовете идваха от самия кабинет.

Нямаше да може да продължи нататък, без да поеме известен риск. Салид се огледа за пореден път, отвори вратата и бързо се шмугна вътре. Както и очакваше, помещението беше празно, но отсреща имаше втора врата, която вероятно водеше към кабинета на Шнайдер.