Антихристът

Нищо. От малкия апарат се чуваше само статично пукане. Вайкслер повтори повикването три пъти. Включи и изключи уоки-токи-то, смени два пъти канала и започна безразборно да натиска всички копчета, но не последва нищо. Апаратът беше мъртъв — или пък заради времето навън нямаше връзка. Само че това му се стори твърде невъзможно. Не разбираше много от радиостанции, но все пак пунктът беше отсреща, на петдесет метра. Сигурно апаратът просто се е развалил и според закона на Мърфи — точно в най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Вайкслер го втъкна обратно в колана, стисна оръжието с две ръце и отново се завъртя в кръг. Физкултурният салон бе все така празен, но това не означаваше нищо. Между тристате легла имаше достатъчно място да се скрие цяла армия.

— Е, добре тогава! — извика с най-силния и твърд глас, на който беше способен. — Направи си удоволствието, стига толкова! Излизай!

Нищо не помръдна. Вайкслер не се и надяваше да получи отговор, но въпреки това повтори поканата си:

— Няма смисъл повече, само правиш нещата още по-лоши! Излез и ще поговорим за всичко! Даже може да те пусна да си тръгнеш! Нямам желание да пиша доклад и после с часове да попълвам формуляри.

Отново не последва отговор, но му се стори, че нещо се помръдна. Имаше странното усещане, че го гледат, при това погледът не беше никак дружелюбен. Ръцете му още по-силно стиснаха оръжието, но чувството за сигурност, което обикновено му даваше допирът с пушката, не се появи. Дори точно обратното — отведнъж в тялото му започна да пълзи някаква скованост и той осъзна колко недействителна е цялата картина, физкултурният салон беше осветен, но въпреки това му се стори изпълнен с черни невидими сенки, в които можеше да дебне всичко. Коприненото шумолене на дъжда отдавна се беше превърнало в плющящ звук, който заглушаваше дори воя на вятъра, а температурата беше спаднала още. Сега бе толкова студено, че виждаше собствения си дъх като сива пара, излизаща от устата му. Нищо чудно, че започваше да откача.

Вайкслер за трети път се обърна към предполагаемите следи и внимателно ги разгледа. Сега не беше толкова сигурен, че са точно отпечатъци от стъпки. Наистина, приличаха на такива, но само от пръв поглед. Можеха и да са няколко мокри петна, случайно подредени като стъпки. Логически погледнато, не беше възможно. Някой да мине покрай него, без да го забележи!

Ако се случеше радиостанцията да се развали, трябваше да изтича отсреща в сградата и да вдигне тревога. Това означаваше да излезе в плющящия дъжд… и, ако наистина се върнеше с петнадесетата мъже и преобърнат помещението с краката нагоре и не намерят никого… Не, благодаря! Никак не му се искаше след всичко, което преживя, да стане и за посмешище на цялата рота.

Вайкслер реши да направи компромис със себе си. Почти беше убеден, че се е поддал на състоянието на пренапрегнатата си нервна система, но се върна при вратата, провери я втори път грижливо и започна внимателно да претърсва помещението. По два пъти мина покрай всяка редица от легла, като от време на време изненадващо се обръщаше или клякаше, за да погледне под гората от тънки дървени крака на леглата. Единственото движение, което видя, бе това на собствената си сянка.

Полека-лека започна да става смешен в собствените си очи. Слава Богу, нямаше никой, който да му се смее и явно добре направи, че не вдигна тревога. Все пак педантично довърши проверката си, като накрая провери и другите две врати. Едната водеше към малко помещение, в което се съхраняваха дюшеци, топки и други спортни уреди. В началото на дежурството си Вайкслер бе проверил стаичката и заключил вратата и тя и сега беше заключена. Ключът беше в десния джоб на куртката му.

Другата врата водеше към съблекалните и тоалетните. Вайкслер ги провери щателно. Не го домързя да надникне и в кабинките. Когато приключи с проверката, оставаха още двадесет минути до края на дежурството му, но вече бе сигурен, че освен него в помещението няма жива душа. С изключение на мъжа, който стоеше приведен над един от чувалите във втората редица отляво на вратата.

Гледката му подейства като удар в корема. В продължение на секунда Вайкслер беше напълно шокиран. Просто стоеше и гледаше фигурата, без изобщо да разбира какво вижда. После тренираните в продължение на много години рефлекси взеха връх над изненадата. Шокът и ужасът не изчезнаха, но успя с плавно движение да свали оръжието от рамото си и го насочи към непознатия.

— Без движения! Ако само помръднете, ще стрелям!

Непознатият наистина не помръдваше, но Вайкслер имаше странното чувство, че това не се дължи на неговите думи, а на съсредоточеността в действията на мъжа. Вайкслер бе изговорил думите си достатъчно силно, почти ги беше изкрещял, но онзи изобщо не го беше чул.

— Вие там! Дръпнете се от леглото! Назад! Обърнете се! Много бавно!