Антихристът

Салид изруга наум. Измина цяла минута, но отвън нищо не се раздвижи. През вратата долитаха само глухите гласове на двамата санитари. Или чакаха асансьора да дойде, или се занимаваха с нещо друго, но все още бяха тук. Лявата му длан, с която продължаваше с все сила да стиска дръжката на вратата и едновременно да я държи затворена, постепенно започна да се сгърчва. Внезапно изпита странното чувство, че усеща как времето започва да тече по-бавно. И още нещо.

Усещането беше още по-налудничаво, но толкова силно, може би защото беше толкова абсурдно и толкова реално. Отведнъж почувства, че не е сам в тясната тъмна стаичка. Имаше нещо вътре. Някой.

Сърцето на Салид започна да бие с тежки, неравномерни удари. Металът на дръжката в ръката му изведнъж стана толкова студен, че пареше кожата му като огън. Нещо се взираше в него. Не беше само усещане. Беше поглед, чието докосване можеше да усети физически, така както и присъствието на нещо непознато можеше да бъде усетено материално, с такава наситеност, че почти го заболя. Той беше тук.

Преследвачът не чакаше той да дойде при него, както си беше втълпил. Беше тук и вероятно през цялото време е бил наблизо и го е наблюдавал — невидима сянка, безшумен наблюдател в мислите му, който е знаел всяка негова стъпка, още преди тя да е направена. Наистина ли си беше въобразил, че може да го победи? Направо смешно! Какво можеше да направи срещу същество като това?

Салид тихичко простена и затвори очи, но от това тъмнината не изчезна, а проникна зад клепачите му, което я направи още по-неприятна. Не изпитваше страх; не и за себе си и не в този момент. Нещо му подсказваше, че Нещото, застанало невидимо зад него, не е дошло, за да го убие. Отдавна можеше да го свърши, ако искаше — още преди три дни в онази сутрин в гората, вероятно и във всяка останала секунда, изминала след това. Беше тук, за да извърши нещо много по-жестоко — да му демонстрира неговото безсилие. Всичко, което вършеше, всичко, което планираше и мислеше, беше обречено на неуспех. Беше се намесил в неща, твърде големи за него. Приличаше на някой, който се опитва да спре внезапно наводнение с голи ръце. Това беше посланието, което му предаде безшумната сянка. Можеше да се откаже, да излезе от стаичката и да се предаде на двамата санитари отвън.

Но Салид нямаше да е Салид, ако се откажеше, още повече пък сега. Вместо да направи онова, което му прошепна гласът на страха, той се обърна и впери широко отворените си очи в тъмнината зад гърба си.

Беше сам, но наситеното усещане за нечие призрачно присъствие не намаля, а се засили. В тъмнината заедно с него имаше още нещо. Салид разтвори очи още по-широко, докато се насълзиха, опитвайки се да пробие мастилената тъмнина с поглед, а когато не успя, опита да проникне зад бариерата, отделяща света на действителното от този на неуловимото. Не успя да го направи, но самото съсредоточаване му помогна да направи крачка назад в действителността.

Сякаш се събуди от някакъв сън. Беше облян в пот, в устата си усещаше горчив вкус, сякаш е ял нещо развалено, но усещането, че го дебнат и гледат, беше изчезнало. Отведнъж Салид осъзна кой враг е срещнал в тъмнината.

Страха.

До този момент си мислеше, че знае какво е страх, но явно се беше заблуждавал. Познаваше всички възможни видове страх: страх за собствения живот, страха да не попаднеш в ръцете на противника, страха от капитулирането, страха от болка и от болести и много други. Но едва сега осъзна, че има и друг, стоящ над всички останали, много по-лош, за който нямаше причина и който се появяваше съвсем сам. Не страх от нещо, а страх в най-чист вид, който просто беше тук и срещу който нищо не помагаше. Тук, в тъмния тесен склад за бельо, на може би най-смешното място на света, за да осмислиш подобно нещо, тук се запозна с него.

И вече знаеше, че винаги ще е с него, независимо дали е светло или тъмно, дали е вътре или отвън в коридора, дали е сам или сред хиляди други. Беше докоснал нещо в онази сутрин в гората и това докосване бе отровило част от човешката му същност и го бе превърнала в нещо друго. Нещо, което щеше да го съпътства през целия му останал живот. И което накрая щеше да го победи.

8.

През последния половин час Вайкслер не беше поглеждал часовника, но въпреки това можеше с точност до минутата да каже колко е часът. Броят на фасовете в краката му беше се увеличил с още пет и с удоволствие щеше да запали още една, ако пакетът вече не беше празен. Но не съжаляваше. И без друго беше пушил само за да занимава с нещо пръстите си и да отвлича вниманието си, но и това не помогна. Ирационалният страх, дошъл с Нериг, но не си отишъл с него, беше станал още по-голям. Всичко, което получи от тази свръхдоза никотин, бяха отвратителният вкус върху загрубелия език и леко главоболие.