Антихристът

Салид безшумно изруга. Ако светнеха лампата, щяха да го видят и тогава се появяваше проблем. Не се и съмняваше, че ще са му нужни само секунди, за да се справи с тях, но това не решаваше проблема. За да е съвсем сигурен, че няма да го издадат, ще трябва да ги убие, и точно това беше проблемът му. Не беше сигурен дали все още може да направи подобно нещо. Сърцето му заби учестено, той инстинктивно се изпъна и вторачи поглед в двете черни очертания в тъмнината два метра над себе си. Не стана нужда да взема решение. Мъжете не запалиха осветлението. Единият много тихо затвори вратата след себе си, а другият продължи да стои неподвижно и с наклонена на една страна глава да се ослушва нагоре. Не използваха стълбата, за да поддържат тонуса си или за да не чакат асансьора, а поради същата причина като него.

Облекчението все пак продължи съвсем кратко, докато разбра, че няма никакво основание за успокоение. Явно не беше единственият разбрал, че в сградата има неканен гост. Но кой казва, че двамата търсеха другия, а не него? И двамата с непознатия бяха влезли практически едновременно в болницата. Кое го караше да смята, че са открили другия, а не точно него или пък и двамата? Ами ако накуцващият портиер съвсем не е бил лекомислен, а най-съзнателно е излязъл от портиерната, за да им постави капан, в който и двамата слепешката влязоха?

Професионализмът на Салид му попречи да пилее повече време, ядосвайки се на себе си. На първо време щеше да е достатъчно да следва навика си и да приеме за най-възможен най-лошия вариант, докато не се докаже противното. Въпреки това реши по-късно да помисли върху факта, че е започнал да става непредпазлив.

Двамата санитари забързаха нагоре по стълбите с уверените крачки на хора, които достатъчно добре познават околната обстановка, за да не ползват осветление. Не говореха, но Салид усети, че се поколебаха, преди да отворят вратата на горния етаж, а после го направиха много предпазливо. Бяха тръгнали на лов.

Салид изчака, докато чуе щракването на затварящата се врата над себе си, постоя още миг и чак тогава безшумно и бързо пробяга по стъпалата нагоре. Пулсът му се беше успокоил. Случилото се в гората онази сутрин го беше променило до неузнаваемост, но не бе отнело старите му рефлекси и инстинкти. Когато спря пред вратата на етажа и долепи ухо до стъклото, не беше нищо друго, освен една бойна машина. Ако в този момент някой беше отворил вратата от другата страна, с абсолютна сигурност срещата за него щеше да има смъртоносен край.

Не чу нищо. Макар че мъжете имаха преднина само от около десетина секунди, не можеше да долови шума от стъпките им. Движеха се или много бързо, или много тихо.

Салид натисна дръжката на вратата, силно притисна дланта на лявата си ръка в стъклото, за да заглуши всякакъв шум, и отвори вратата само няколко милиметра. Коридорът пред него беше също така пуст, както и на долния етаж, но за сметка на това пък ярко осветен. Двамата мъже не се виждаха никъде, но когато Салид отвори широко вратата и пристъпи напред, веднага разбра къде бяха изчезнали. Само на няколко крачки отпред вляво коридорът правеше остър завой, а от дясната страна продължаваше още двадесет-двадесет и пет крачки напред. Салид се обърна наляво, отиде с бързи крачки до ъгъла…

— Вие там! Стойте!

Със светкавична бързина Салид се обърна кръгом и вдигна ръце. Лявата му длан закриваше гърлото, а дясната беше вдигната високо, със свити пръсти, готова да се забие в очите, гръкляна или меките части. Но зад него нямаше никой. Гласът беше дошъл от другата посока. Проклятие! Беше много по-напрегнат, отколкото му се щеше да си признае. Още една възможност, при това не за подценяване, да направи следващи грешки…

— Останете на мястото си! Безсмислено е!

Тонът на гласа беше доста по-остър от преди и едновременно с думите се чуха неравномерни стъпки и шумове като от боричкане. Салид предпазливо надникна зад ъгъла.

Картината, която видя, беше толкова странна, че за малко щеше да се изсмее на глас. Младият мъж, когото беше последвал, тичаше като подплашена кокошка на зиг заг по коридора, връщаше се обратно, а след него подтичваше куц старец в сива престилка и напразно се опитваше да го хване за ръкава. Все пак бягството изглеждаше обречено на неуспех, защото отзад коридорът свършваше пред затворена двукрила врата от армирано стъкло, а в другата посока бяха застанали двамата санитари, които за малко не откриха Салид. Явно се забавляваха от гледката, защото се виждаше, че нямат никакво намерение да помогнат на възрастния човек с престилката.

— Спрете най-после! Вече няма никакъв смисъл! — изпъшка старецът. Движенията му не бяха по-бързи от тези на най-обикновен пешеходец, но пъшкаше така, сякаш е пробягал в спринт сто метра. Лицето му беше станало яркочервено. — По дяволите, да не искате да получа… някой инфаркт?