Антихристът

Вече искаше да тръгва към стаята си — или пък изобщо да излезе от интензивното отделение, още не беше сигурен, — когато нестабилната картина още повече се раздвижи. В първия момент не виждаше практически нищо, само бъркотия, в която възвърналото се зрение нищо не можеше да различи. Но в следващия момент се повтори историята отпреди малко, но този път му се стори някак тайнствено, може би, защото не беше чак толкова изненадан, че да не разбере какво става: за секунда парченцата информация се съединиха пред очите му в картини, толкова бързо и толкова прецизно, сякаш в главата му някой завъртя някакъв ключ или с умели движения довърши фината настройка. Най-тайнственото беше, че ефектът засегна само екрана. Очите му се фокусираха върху телевизора. Всичко останало наоколо си остана неясно и мъгливо.

Заградителната верига на улицата се раздели, за да пропусне къса колона товарни автомобили. Между мъжете тромаво преминаха, четири огромни камиона, боядисани в натовско зелено. Каросериите им бяха скрити под маскировъчни платнища, но брезентът на последния не беше спуснат докрай, така че камерата успя бързо да надникне под него. Мъжете, които седяха вътре, не бяха с униформи, както очакваше да види. Носеха бели защитни костюми с ръкавици, ботуши и шлем. Лицата им бяха скрити зад тъмни стъкла. Мисълта отпреди малко още веднъж мина през ума му, само че този път хич не му се стори необичайна. На мястото, откъдето идваха хората, със сигурност нямаше атомна бомба, но беше нещо от този род — може би не чак толкова голямо, но със същото значение. Картините така грабнаха вниманието на Бренер, че почти не чуваше гласа на коментатора. Разкъсван между страх и някакво непознато въодушевление, гледаше как малката колона съвсем бавно си проправя път през човешката маса, като на няколко пъти трябваше да спре, докато полицаите отново успеят да разпръснат малко тълпата. Напразно се опитваше да разгадае видяното. Хората на тротоара изглеждаха развълнувани, но не гневни. Ставаше нещо твърде обезпокоително. Нещо, което изобщо не беше действително…

Бренер примигна, прокара длан през очите си и още веднъж се взря в екрана, където колоната автомобили окончателно беше спряла, наобиколена от десетки мъже и жени, които подвикваха нещо на шофьорите и на хората вътре. За миг се запита дали изобщо е с всичкия си. Картините бяха впечатляващи и по някакъв трудно описуем начин му въздействаха истински и заплашително, но точно това трябваше да му послужи за предупреждение. Въздействаха твърде заплашително и твърде истински. Действителността рядко се подчиняваше на драматургията на игрален филм, но с тези картини беше точно така.

Ето го обяснението! Никакъв взрив от еди-колко си мегатона в Байришер Валд6, а филм на някоя от частните телевизии, на който в жаждата си за информация след трите дни отвъд сивата бариера, се беше хванал. Имаше възможност доста бързо да провери теорията си. Трябваше само да превключи канала.

Теоретически. На практика се оказа, че телевизорът нямаше никакви копчета, липсваше и дистанционното. Сигурно сестрата го е взела със себе си, когато е излязла. Въпреки всичко това беше обяснението! Филм, и нищо повече!

Бренер въздъхна с облекчение и направи крачка назад от бюрото. Ако в този момент някой бе плиснал кофа леденостудена вода върху лицето му, нямаше да е толкова шокиран.

Една от фигурите, наобиколили колоната автомобили, беше се обърнала и гледаше към камерите, но само така изглеждаше. В действителност гледаше не към тях, а право в очите на Бренер.

Знаеше, че е така със същата непоколебима сигурност, с която разпозна и лицето. Беше Астрид.

Бренер се олюля. Не беше само спомен. Името и споменът се появиха едновременно в главата му и подействаха с такава сила, сякаш някой го удари с юмрук между веждите.

Астрид! Момичето от съня му. Момичето, за което пита проповедникът. Момичето, което пред очите му се превърна в пепел. Невъзможно! Беше само лице от сън, беше мъртва. Но ето че сега стоеше срещу него и гледаше не в камерата, а в него. Знаеше, че е тук, в тази стая, в тази болница, за която той самият нямаше представа къде се намира, знаеше, че е пред екрана!

Бренер почувства как истерията запълзява като тънка струйка мастило в мислите му. Сърцето му бясно заби, целият се обля в пот. Напразно чакаше картината да се промени. Ново потрепване, ново пренареждане и лицето на момичето щеше да се превърне в лицето на някакво момиче, само подобно на това на стопаджийката. Но лицето на Астрид си остана лицето на Астрид, тя се завъртя, усмихна се в камерата и помаха с лявата ръка — за милиони зрители просто момиче, почувствало се за секунда телевизионна звезда. Щяха да сбърчат чело, да се засмеят или пък тайничко да я презират, но Бренер много добре знаеше какво значи жестът и. Усмивката беше за него, а махането не бе просто движение с ръката, а знак, който казваше само едно: Истинска съм! Не е заблуда, тук съм и те чакам.