За момент Бренер затвори очи и толкова силно стисна клепачи, че видя танцуващи пъстри звездички. Когато отново ги отвори, картината не се беше променила. Все още беше на екрана, а усмивката на Астрид бе станала подигравателна. Беше го видяла и се забавляваше с ужаса му. И защо не? Като превъплъщаваща се част от кошмар, в крайна сметка имаше право да се радва, когато успее порядъчно да стресне някого.
Може би точно тази мисъл върна Бренер обратно в действителността. Беше достатъчно глупава, плод единствено на истерията. Започва се отново. Част от съзнанието му пак беше преминала отвъд границата на паниката и сега виждаше несъществуващи неща. Момичето не беше върху екрана. Все още я виждаше, но сега знаеше защо: защото искаше да я види. Вероятно този побъркан филм не съществува, може би дори той самият в действителност сега не е тук, а лежи в леглото си и фантазира.
Тази представа помогна. Дали отговаряше на истината или не, но паниката явно беше от онези коварни врагове, които обаче загубваха страховитостта си в момента, в който човек осъзнаеше съществуването им. Девойката не съществуваше, филмът не съществуваше — или, добре, него може би го имаше — и споменът за нея също не съществуваше. И ако продължава да стои така и да мисли глупости, и него сигурно скоро няма да го има. Лицето на Астрид все така го гледаше от екрана. Ако беше нужно още едно доказателство на неговата теория, то това щеше да е изражението върху него. Беше престанала да се усмихва и изглеждаше малко объркана и ядосана. Явно бе прочела мислите му.
— Не — рече Бренер, — толкова лесно няма да се дам!
Разбира се, не вярваше, че тя ще чуе думите му, но трябваше да говори с нея, пък макар и поради същата причина, поради която като дете си свирукаше песничка, когато слизаше в мазето. Трикът помогна, или поне отчасти. Лицето не изчезна, тя продължаваше да го гледа все така с упрек, но картината вече не всяваше такъв ужас у него. Може би действието щеше да е краткотрайно, защото зад първия, победен страх дебнеше друг, още по-лош: вероятно наистина бе на път да изгуби разсъдъка си. Но не позволи на този страх да го завладее. Не сега. След един последен поглед към екрана излезе от сестринската стая и опипом тръгна към своята.
Наистина ли току-що си помисли, че е овладял страха си? Ама че виц! Той беше тук и така силно шептеше, че буквално кънтеше в ушите му. С мъка се сдържа да не надникне през отворените врати на другите стаи, макар да знаеше, че в тях няма никой. Но сега щеше много по-ясно да види това Нищо. След като виждаше несъществуващи неща, защо да не става и обратното — да не вижда съществуващи. Нямаше да понесе, ако влезе в някоя от стаите и види спящ пациент в леглото.
Направи само няколко крачки. Макар че се движеше много бавно, измина най-много минута, но тя му се стори дълга колкото година. Преди десетина минути щеше да му изглежда невъзможно, но сега почувства направо облекчение, когато отново се озова в стаята си, където през последните дни се беше чувствал като в зандан. Но не беше. Бе неговото убежище. Тъмнината не беше враг, а закрила от безумието, дебнещо отвън, примигващите апарати до леглото бяха неговите пазачи, а забитата в ръката му игла, която напомни за себе си с туптяща болка, бе единственото му оръжие. Не беше затворен, а скрит на сигурно място. Не биваше да става и да напуска стаята си.
Бренер грижливо затвори вратата след себе си, отиде до леглото и внимателно седна на края. Но вместо да легне и, както в детските години, да се завие през глава, защото точно това му се искаше да направи, той впери поглед в празнотата пред себе си. Виждаше лицето пред себе си и мисълта, че е било плод на въображението му, хич не му помагаше. Може би защото бе изправен пред дилема, от която нямаше изход. Можеше да вярва, че действително е преживял всичко това, но то би означавало, че е паднал не само по тридесет и пет стъпала, а се е озовал в пропаст, където понятия като реалност и логика вече не важеха. Или пък можеше да вярва, че си е въобразил всичко. Но не знаеше дали това обяснение му харесва. Кое беше по-доброто? Да е попаднал в чуждо измерение или да е загубил разума си?
Трябваше да разбере със сигурност какво се бе случило. Но как? Дори не знаеше дали тази девойка наистина беше съществувала, и не само тя, а цялата побъркана история, която при вида на лицето и отново изникна в главата му. Нали и проповедникът, който го посети, каза, че е важно. Но може и само да е блъфирал, за да го накара да каже нещо повече? Някакъв журналист, представящ се за йезуит, който му говори за момиче, което няма как да познава — версията не звучеше особено убедително.
Въпрос: Как може човек да разбере кое е действително и кое не, ако няма възможности за сравнение?
Отговор: По никакъв начин.
Мисълта дойде по-скоро отрезвяващо, отколкото стряскащо. И освен това не беше никак вярна. Той имаше възможност. Беше един от всички онези спомени, изникнали в паметта му. Не беше обаче много сигурен дали иска да я използва.