Авемпарта

- Какво става, Уайът? - запита гласец.

Надолу по алеята се отвори врата и светлина оформи силуета на младо момиче, сянката на което полегна върху калдъръма и отсрещната стена. Бе слаба, с коса до раменете и облечена в нощница до глезените, под която се виждаха боси крака.

- Нищо, Али - прибирай се вътре! - извика Уайът, разкривайки изцяло акцента си.

- Кои са тези мъже с теб? - Али пристъпи една крачка напред. Кракът й попадна в локва, която се развълнува. - Изглеждат ядосани.

- Няма да оставя свидетели - просъска гласът зад Уайът.

- Оставете я - помоли Уайът, - тя няма нищо общо, кълна се. Само аз.

- Общо с какво? - запита Али. - Какво става? - тя направи нова крачка.

-Остани на място, Али! Не се приближавай. Моля те, Али, прави каквото ти казвам - момичето спря. - Веднъж направих нещо лошо. Трябва да ме разбереш, Али. Сторих го заради нас; за теб, за Елдън и за мен. Спомняш ли си, когато се заех с онази работа преди няколко зими? Когато отидох на север за няколко дни? Аз... направих лошото нещо тогава. Престорих се на друг и почти причиних смъртта на някои хора. Така получих парите за зимата. Не ме мрази, Али. Обичам те, скъпа. Моля те, влез вътре.

- Не! - протестира тя. - Виждам ножа. Те ще те наранят.

- Ако не го сториш, те ще убият и двама ни! - грубо изкрещя Уайът, твърде грубо. Не искаше да го прави, но тя трябваше да разбере.

Сега Али плачеше. Стоеше на алеята в светлината на лампата и се тресеше.

- Влез вътре, скъпа - каза й Уайът, овладявайки се и опитвайки се да успокои гласа си. - Всичко ще бъде наред. Не плачи. Елдън ще се грижи за теб. Разкажи му какво се е случило. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да хленчи.

- Моля те, скъпа, трябва да се прибереш сега - умоляваше Уайът. -Това е всичко, което можеш да направиш. Това трябва да направиш. Моля те.

- Об-би-чам те, та-ттко!

- Зная, мила. Зная. И аз те обичам и толкова съжалявам.

Али бавно пристъпи обратно през вратата. Светлината започна да се стопява със затварянето на вратата, докато алеята не остана отново мрачна. Само бледата синкава светлина от позакритата с облаци луна осветяваше тесния коридор, където стояха тримата.

- На колко години е тя? - запита гласът зад него.

- Не я замесвайте. Просто го направете бързо, поне това полага ли ми се? - Уайът се подготви за предстоящото. Гледката на детето го бе пречупила. Той се тресеше неудържимо, ръцете му бяха свити в юмруци, с така пристегнали го гърди, че едвам можеше да преглъща и да си поема дъх. Усещаше ръба върху гърлото си и го очакваше да се раздвижи, да се провлачи.

- Когато дойде да ни наемеш, знаеше ли, че е клопка?

- Какво? Не!

- Щеше ли да го направиш, ако знаеше?

- Не знам. Предполагам, да. Имахме нужда от парите.

- Значи не си барон?

-Не.

- Какъв си тогава?

- Бях капитан на кораб.

- Бях? Какво се случи?

- Скоро ли ще ме убиете? За какво са всички тези въпроси?

- Всеки отговорен въпрос е още един поет дъх - каза гласът зад него. Бе гласът на смъртта, безчувствен и празен. Чувайки го, стомахът на Уа-йът се сви като че надничаше през ръба на пропаст. Без да може да види лицето на мъжа, знаейки, че той държи острие, което може да отнеме живота му, Деминтал се чувстваше като на екзекуция. Помисли си за Али, надявайки се тя да е добре, когато осъзна - тя щеше да го види. Мисълта го порази с изненадваща яснота. Тя щеше да изтича, след като всичко е приключило и да го намери на улицата. Щеше да пристъпва сред кръвта му.

- Какво се случи? - екзекуторът запита отново и гласът му мигновено изтри всички други мисли.

- Продадох си кораба.

- Защо?

- Няма значение.

- Дългове от комар?

-Не.

- Защо тогава?

- Какво значение има? Така или иначе ще ме убиете. Просто го направи!

Бе се успокоил. Бе готов. Стисна зъби, затвори очи. Но убиецът се бавеше.

- Има разлика - прошепна екзекуторът в ухото му, - защото Али не ти е дъщеря.

Острието се отдели от врата на Уайът.

Бавно, колебливо, Уайът се обърна да види мъжа с кинжала. Никога не бе го виждал преди. Той бе по-дребен от партньора си, облечен в черно наметало с качулка, която скриваше чертите на лицето му, разкривайки само щрихи от лицето му: върхът на остър нос, буза, брадичка.

- Откъде знаеш?

- Тя ни видя в тъмното. Видя ножа до гърлото ти, докато стояхме в сенките на двадесет ярда от нея.

Уайът не каза нищо. Не се осмеляваше да помръдне или проговори. Не знаеше какво да мисли. Нещо, някак се бе променило. Неотменимост-та на смъртта се бе отдръпнала стъпка назад, но сянката й все още бе заплашително видима. Нямаше си представа какво се случва и бе ужасен от мисълта за погрешна стъпка.

- Продал си кораба, за да купиш нея, нали? - предположи качулатият. - Но въпросът е от кого и защо?

Уайът се втренчи в лицето под качулката - суровост; лишена от състрадание пустиня. Смъртта бе там, на един дъх разстояние, една дума делеше вечността от спасението.

По-едрият мъж, онзи с трите меча, се пресегна и постави ръка на рамото му.