Авемпарта

- Не си искал да си помисли, че Ройс Мелбърн е омекнал при вида на сълзите на малко момиченце.

- Тя не беше какво и да е момиче и освен това, той я е спасил от Ам-броуз Муур. Дори само за това си заслужи живота.

- Това винаги ме е обърквало. Как така Амброуз е още жив?

- Бил съм отклонен, предполагам - каза Ройс в своя нека не говорим за това тон и Ейдриън изостави темата.

От трите главни градски мостове, Лангдън бе най-пищният. Изработен от дялан камък, на всеки няколко фута бе обкичен със стълбове на оформени като лебеди фенери, които при запалване придаваха на моста празничен вид. Но сега светлините не бяха запалени, камъкът бе мокър и мостът изглеждаше хлъзгав и опасен.

-Е, поне не прекарахме последния месец в издирване на ДеУитт напразно - каза Ейдриън саркастично, докато прекосяваха моста. - Бих си помислил...

Ройс спря и рязко вдигна ръка. Мъжете се огледаха и без да продумат, извадиха оръжията си, докато заставаха гръб до гръб. Нищо не изглеждаше подозрително. Единственият звук бе ревът на буйните води, които бързаха и се разбиваха в моста под тях.

- Забележително, Дъстър - обърна се към Ройс мъж, докато пристъпваше иззад един от стълбовете на моста. Кожата му бе бледа, а тялото тъй крехко и кокалесто, че панталоните и ризата му висяха по него. Изглеждаше като пропуснал погребението си труп.

Зад тях Ейдриън забеляза появата на още трима. Всички изглеждаха сходно, слаби и мускулести; подсилваха приликата и с дрехите: тъмноц-ветни. Обградиха ги като вълци.

- Какво ни издаде? - запита скелетът.

- Предполагам дъха ти, но телесната воня също не бива да бъде игнорирана - ухилено отвърна Ейдриън, докато следеше позициите, движенията и очите им.

- Дръж си устата, момченце - заплаши най-високият от четиримата.

- На какво дължим това посещение, Прайс? - попита Ройс.

- Странно, аз се канех да се поинтересувам от същото - отвърна гър-чавият. - В крайна сметка, това е нашият град, не твоят - вече не.

- Черният диамант? - запита Ейдриън.

Ройс кимна.

- Ти ще да си Ейдриън Блекуотър - отбеляза Прайс. - Винаги съм си те представял като по-едър.

- Вие пък сте Черният диамант. Винаги съм си си мислел, че сте повече.

Прайс се усмихна, задържа погледа си достатъчно дълго, за да намекне заплаха и върна вниманието си към Ройс:

- Та какво правиш тук, Дъстър?

- Просто минавам.

- Наистина? Не по работа?

- Нищо, което би те заинтересувало.

- Е, сега, тук грешиш - Прайс се отдалечи от лебедовия лампион и започна бавно да ги обикаля. Вятърът развя провисналата му риза като знаме на мачта. - Черният диамант се интересува от всичко, случващо се в Колнора, особено пък когато е свързано с теб, Дъстър.

Ейдриън се наведе и запита:

- Този защо непрекъснато те нарича Дъстър?

- Това бе гилдийното ми име - отвърна Ройс.

- Той е бил Черен диамант? - запита най-младият на вид от четиримата. Имаше кръгли, месести почервенели бузи и тясна уста, около която се мотаеха тънък мустак и козя брадица.

- О, да, ти Етчър, не си чувал за Дъстър преди, нали? Етчър е новак в гилдията, сред нас е само от... колко... шест месеца? Виждаш ли, Дъстър не само бе диамант, той беше офицер, кофаджия и един от най-прочутите ни членове в историята на гилдията.

- Кофаджия? - запита Ейдриън.

- Наемен убиец - обясни Ройс.

- Този тук е легенда - продължи Прайс, разхождайки се по каменния мост, като внимателно отбягваше локвите. - Дете-чудо, което се издигаше толкова бързо, че разстройваше хората.

- Странно - каза Ройс, - мога да се сетя само за един.

- Е, когато главният офицер на гилдията е нервен, то и останалите са. Виждате ли, по онова време Бижуто бе ръководено от мъж на име Хойт. За повечето от нас той беше глупак. Добър крадец и администратор, но си оставаше глупак. Дъстър имаше много поддръжници сред по-ниските чинове и Хойт се притесняваше, че Дъстър може да заеме мястото му. Започна да го изпраща на най-опасните задачи: задачи, които се развиваха подозрително зле. И все пак Дъстър винаги се измъкваше без драскотина, което допринесе още повече за репутацията му. Започнаха да се носят слухове, че сред гилдията има предател. Вместо да се притесни, Хойт видя в това възможност.

Прайс поспря с ораторската си разходка по моста и спря пред Ройс.

- По онова време имаше трима кофаджии в гилдията и всичките бяха добри приятели. Джейд, единствената убийца в гилдията, бе красавица...

- Какво си се раздрънкал, Прайс? - изръмжа Ройс.

- Просто запознавам Етчър с историята, Дъстър. Не би ми отнел възможността да образовам момчетата си, нали? - Прайс се усмихна и отново закрачи небрежно, мушвайки палци в отпуснатия колан на панталоните си. - Докъде бях стигнал? А, да. Джейд. Случи се ей там - посочи през моста. - Онзи празен склад с детелината. Там Хойт им устрои капана, пускайки ги един срещу друг. И тогава, както сега кофаджиите носеха маски, за да не ги разпознаят - Прайс поспря и погледна към Ройс с престорена симпатия. - Нямаше представа коя е преди всичко да е свършило, Дъстър? Или знаеше и я уби въпреки това?

Ройс не отвърна нищо, но се взираше в него с опасен вид.