Авемпарта

- Наех двама мъже да откраднат меча от кулата.

- Наела си Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър? - вцепенена запита Ариста.

-Да.

- Как... - тя изостави тази мисъл. - То знае, че Ройс идва. Престорило се е, че отлита и се оставило да бъде видяно.

Ушите на гиларабрина се наостриха, внезапно насочвайки се към фалшивата врата. Рязко, но тихо се издигна с тих плясък на криле. Улавяйки топлинните потоци, звярът закръжи над кулата. Тракия и Ариста дочуха стъпки някъде отдолу.

Появи се фигура в черен плащ. Тя пристъпи напред, преминавайки през камъка на фалшивата врата, като издигнал се от спокойно езеро плувец.

- Това е капан, Ройс! - изкрещяха Тракия и Ариста едновременно.

Фигурата не помръдна.

Ариста дочу шепота на въздуха, носещ се покрай кожени криле. Тогава ослепителна светлина изригна от фигурата. Без звук или движение, тя сякаш бе заменена от ярка звезда, светлина толкова мощна, че заслепяваше всички. Ариста затвори очи и през обзелата я болка чу гилараб-ринът да пищи. Върху й се стовари силен вятър, докато звярът панически прекъсваше гмурването си.

Светлината не продължи дълго. Интензитетът й спадна рязко, макар и да не изчезна напълно и вече можеха да видят силуета в блестяща роба пред себе си.

- ТИ! - изрева звярът, разтрисайки кулата с гласа си. Закръжи над тях, пляскайки огромните си криле.

- Избяга от клетката си, еривански звяр, ловецо на Нареион - изкрещя Есрахаддон на старореч. - Пак ще те запра!

Магьосникът вдигна ръце, но преди да направи ново заклинание, ги-ларабринът изпищя и отхвръкна ужасен. Набра височина, но в последния момент се пресегна и сграбчи Тракия. Гмурна се настрани и изчезна. Ариста отърча до парапета, взирайки се надолу с ужас. Звярът и Тракия бяха изчезнали.

- Нищо не можем да направим за нея - тъжно каза магьосникът.

Тя се обърна и видя Есрахаддон и Ройс Мелбърн до себе си, и двамата надничайки към реката.

- Сега съдбата й зависи от Ейдриън и баща й.

Ариста стискаше парапета. Отново изпита давещото усещане. Ройс я сграби за китката.

- Добре ли сте, Ваше Височество? Доста е високо.

- Да я свалим долу - каза Есрахаддон. - Вратата, Ройс. Вратата.

- А, да - каза крадецът. - Пропусни Ариста Есендън, принцеса на Меленгар.

Арката се превърна в истинска врата, която се отвори. Влязоха в малка стая. Далеч от грамадата и зад защитата на стени, Ариста най-сетне почувства тежестта на преживяното и се принуди да седне.

Тя зарови лице в шепи и проплака:

- Мили Марибор. Бедната Тракия!

- Може да се оправи - каза магьосникът. - Ейдриън и баща й чакат със счупения меч.

Тя се олюляваше, докато плачеше, но не го правеше заради Тракия. Прекалено дълго бе сдържала сълзите си и сега те се изливаха в неудържим потоп. В ума й пробягваха образите на Хилфред и онази останала неизречена дума, на Бърнис и злия начин, по който я бе третирала, на Мо-увин и Фанън - всички вече изгубени. Толкова много мъка не можеше да бъде изразена с думи; наместо това емоциите изригнаха от нея, докато тя изкрещя:

- Какъв меч? Какъв е този прословут меч? Не разбирам!

- Ти й обясни - каза Ройс. - Аз трябва да намеря другата половина.

- Не е там.

- Какво?

- Каза, че мечът е счупен? - попита Ариста.

- На две. Вчера откраднах половината острие, сега трябва да взема и частта с дръжката. Убеден съм, че е някъде из онази камара.

- Не, не е - каза му Ариста, втрещена, че умът й все още функционира достатъчно. - Вече не.

* * *

Магьосникът ги поведе надолу по дългите кристални стълби, спирайки понякога да надникне в някой коридор или стълбище. Замисляше се за момент, сетне поклащаше глава и промърморвайки „А, да!“ се обръщаше.

- Къде сме? - попита тя.

- Авемпарта - отвърна чародеят.

- Това вече го знам. Какво е Авемпарта? И не ми казвай, че е кула.

- Елфическа конструкция, построена преди няколко хилядолетия. В по-скорошни времена изпълняваше ролята на капан за гиларабрина, а най-отскоро служи и за негово гнездо. Това от полза ли е?

- Не особено.

Макар и объркана, Ариста се чувстваше по-добре. Изненада се колко лесно беше да забрави. Изглеждаше неправилно. Трябваше да мисли за онези, които бе изгубила. Трябваше да тъгува, но мозъкът се съпротивляваше. Подобно на счупени крайници, които отказваха да поддържат тежестта, сърцето и умът бяха жадни за облекчение. Нуждаеше се от почивка, нещо друго, върху което да насочи мислите; нещо, което не включваше мъка и смърт. Кулата Авемпарта представляваше нужното лекарство. Тя бе удивителна.