Авемпарта

- Дръжте главата му изправена - нареди Ейдриън и Томас побърза да изпълни инструкциите.

Ейдриън погледна към мястото, където лежеше Фанън. Той бе застинал по гръб сред тъмна локва кръв, която все още нарастваше. Ейдриън стисна дръжките на мечовете си с окървавени ръце и се изправи.

- Къде е Гай? - изрева през стиснати зъби.

- Няма го - отвърна Магнус. - Грабна един кон и избяга по време на битката.

Ейдриън се вгледа обратно във Фанън, сетне към Моувин. Пое си дъх, потръпнал в гърдите му.

Томас наведе глава и изрече молитвата на покойния:

На Марибор се моля

в ръцете божи те полагам

дари му мир - те моля

дари отмора - апелирам,

нека богът человешки бди над пътя ти.

Когато приключи, вдигна глава към звездите и тихо каза:

- Тъмно е.

13 Артистично видение

Ариста се стараеше да не си поема дъх, защото иначе това предизвикваше спазми в стомаха й и гаденето полазваше по гърлото. Над нея се простираше обсипаното със звезди небе, но отдолу бе купището. Ги-ларабринът бе построил леговището си като гнездо от различни трофеи -отвратителни сувенири, които си бе запазил от безчетните убийства. Горната част от череп с коса, счупен стол, все още обут крак, недосдъвкан торс, подгизнала от кръв рокля, бледосиня, сякаш помахваща от върха на купчината ръка.

Грамадата бе струпана на нещо, което приличаше на открит балкон във висока каменна кула, но нямаше как да се излезе. Наместо врата имаше само арка с очертания. Ариста напразно бе копняла това да се окаже истинска врата.

Седеше с ръце в скута си, не желаейки да докосва нищо. Под нея имаше нещо дълго и тънко като клон, което я убиваше, но тя не смееше да помръдне. Не искаше да узнае какво е. Наложи си да гледа звездите и рее поглед из хоризонта. На север можеше да види горите, прорязани от сребърната нишка на реката. На юг се простираха огромни води, които се стопяваха в мрачния хоризонт. Нещо в крайчеца на окото й привличаше вниманието й и тя поглеждаше надолу, като винаги съжаляваше за това.

Ариста осъзна с потръпване, че е спала върху купчината, но не си спомняше да се е унасяла. Чувството бе като удавяне: толкова всеобхватен ужас, че я бе завладял изцяло. Не си спомняше полета, нито по-голя-мата част от деня, но знаеше, че ги бе преживяла. Звярът бе лежал само на инчове от нея, препичайки се на слънцето. Бе се взирала в него с часове - собствената й спяща пред нея смърт улавяше цялото нейно внимание. Бе се страхувала да помръдне или проговори. Очакваше го да се събуди и да я убие; да я прибави към купчината. С напрегнати мускули и бясно биещо сърце, тя не можеше да откъсне поглед от дебелата люспеста кожа, която се повдигаше с всяко вдишване, плъзвайки се над нещо, което приличаше на ребра. Чувстваше се сякаш гази из вода. Усещаше кръвта да пулсира в главата й. Бе изтощена от неподвижното стоене. Тогава удавянето я сполетя отново и милостивият мрак покри всичко.

Сега очите й бяха отворени отново, но чудовището го нямаше. Тя се огледа. Нямаше и следа от него.

- Няма го - каза й Тракия. Това бяха първите разменени помежду им думи от началото на нападението. Момичето все още бе облечено в нощницата си, белезите оформили черна линия по лицето й. Тя лазеше на четири крака и ровеше из купа като дете в пясъчник.

- Къде е? - поинтересува се Ариста.

- Отлетя.

Някъде недалеч и отдолу, тя дочу рев. Не беше звярът. Звукът беше постоянно, тътнещо бучене.

- Къде сме? - запита принцесата.

- На върха на Авемпарта - отвърна Тракия, без да прекъсва страховитото си търсене. Изпод слой натрошен камък и железен чайник бе открила разкъсан гоблен, който се мъчеше да издърпа.

- Какво е Авемпарта?

- Кула.

- О. Какво правиш?

- Помислих си, че може да има някакво оръжие, нещо, с което да се бием.

Ариста премигна:

- Да се бием ли каза?

- Да, може би кинжал или парче стъкло.

Ариста не би повярвала, ако не й се бе случило, но в този момент, докато седеше безпомощно, затворена сред купчина разчленени тела и чакаше да бъде изядена, тя се разсмя.

- Парче стъкло? Парче стъкло? - виеше Ариста, гласът й ставаше пронизителен. - Ще използваш кама или парче стъкло, за да се биеш с това нещо?

Тракия кимна, захвърляйки увенчана с разклонени рога еленова глава.

Ариста продължаваше да се взира зяпнала.

- Какво имаме да губим? - запита Тракия.

Това беше. Тези думи идеално описваха ситуацията. Поне нещата не можеха да станат по-лоши. През всичките си досегашни дни, дори кога-то Пърси Брага издигаше клада, на която да я изгори жива; дори когато джуджето бе затръшнало вратата, докато двамата с Ройс висяха насред срутващата се кула, ситуацията не бе толкова безнадеждна. Малко съдби могат да се сравнят с неотменността да бъдеш изяден жив.

Ариста напълно споделяше мнението на Тракия, но дълбоко в себе си не искаше да го приеме. Искаше да вярва, че не всичко е изгубено.

- Не смяташ, че ще си изпълни обещанието?

- Обещанието?

- Каквото каза на дякона.

- Ти... ти го разбра? - момичето спря и я погледна за пръв път.

Ариста кимна.

- Говореше стария имперски език.

- Какво каза?