Авемпарта

Ариста се поколеба. Саули грешеше. Всички тези приказки за наследника и властта му да зароби човечеството бяха само сплашвания, за да я накарат да шпионира за тях. Твърденията му за демоничността на Есрахаддон сигурно бяха още лъжи. Определено беше потаен, но не и зъл. Бе спасил живота й тази нощ. Какво бе направил Саули? Колко дни преди смъртта на Брага бе знаел... и не бе предприел нищо? Прекадено много.

- Ариста? - настоя Есрахаддон.

Тя кимна, вдигна ръце и започна да плете заклинанието.

14 С падането на тъмата

Нощният бриз нежно облъхваше хълма. Терън и Ейдриън стояха сами сред руините на имението над някогашното село. Място на безбройни надежди, погребани под пепеливи отломки.

Терън усещаше вятъра по кожата си и си припомняше кошмарните чувства, изпитани в нощта, когато семейството му бе умряло. Нощта, ко-гато Тракия бе изтичала при него. Все още можеше да я види да тича надолу по Стоуни Хил, търсейки закрилата на прегръдката му. Бе смятал това за най-лошия ден в живота си. Бе я проклинал заради това, че е дошла при него. Бе я обвинил за смъртта им. Бе стоварил отгоре й цялата скръб и безнадеждност, която бе прекалено слаб да носи. Тя беше малкото му момиченце, което винаги вървеше до него и когато я пъдеше - както винаги правеше - тя продължаваше да го следва и наблюдава от разстояние, повтаряйки думите и жестовете му. Тракия бе тази, която се смееше на физиономиите му, плачеше, когато бе наранен; тази, която седеше до леглото му в моментите, когато той имаше треска. Никога не бе казал добра дума на дъщеря си. Нямаше похвали или одобрителни милувки. Нито веднъж не й бе казал, че се гордее с нея. През повечето време изобщо не й обръщаше внимание. Но сега щеше с радост да даде живота си, ако можеше макар и само още веднъж да зърне малкото си момиченце да тича към него.

Терън стоеше редом до Ейдриън. Носеше счупеното острие под дрехите си, готов незабавно да го даде на звяра, ако се наложи. Ейдриън бе горд притежател на фалшивата част, която джуджето бе измайсторило. Бе обяснил, че ако гиларабринът знае предварително къде е парчето, то не би си губил времето да базиргянства. Магнус и Тобис чакаха скрити в подножието на хълма, прикрили катапулта с купчина отломки, докато Томас се стараеше с всички сили да облекчи положението на Хилфред и Моувин.

Луната бе издигнала лице над дърветата, а звярът все не идваше. Запалените от Ейдриън около хълма факли догаряха. Само няколко от тях все още излъчваха светлина, но това не беше от особено значение, тъй като луната бе достатъчно ярка. В отсъствието на листния балдахин беше толкова светло, че можеше да се чете.

- Може би няма да дойде - каза им Томас, изкачвайки се по хълма. -Може би не е ставало въпрос за тази нощ или са ми се причували неща. Никога не съм бил особено добър със стария език.

- Как е Моувин? - поинтересува се Ейдриън.

- Кървенето спря. Сега спи спокойно. Завих го с одеяло и му направих възглавница от една резервна риза. Той и Хилфред трябва...

Откъм кулата се разнесе писък, който ги накара да извърнат глави. За своя почуда Терън видя ярка експлозия бяла светлина в основата на цитаделата. Задържа се за миг и изчезна така внезапно, както и се беше появила.

- Какво в името на Марибор беше туй? - запита той.

Ейдриън поклати глава:

-Нямам представа, но ако трябва да гадая, бих предположил, че Ройс има пръст в това.

Последва нов писък, този път по-силен.

- Каквото и да е било, звярът идва насам - продължи Ейдриън.

Зад тях дочуха Томас тихо да реди молитви.

- Помоли се за Тракия, Томас - каза му Терън.

- Моля се за всички ни - отвърна свещеникът.

- Ейдриън - каза Терън, - ако аз не оцелея, а ти го сториш, грижи се за момичето ми. А ако и тя умре, погрижи се да бъдем погребани във фермата.

- Пък ако аз умра, а ти останеш жив - отвърна боецът, - постарай се джуджето да не открадне кинжала ми и го дай на Ройс.

- Това ли е всичко? - запита фермерът. - Къде искаш да те погребем?

- Не искам да бъда погребан - рече Ейдриън. - Ако умра, ще ми се тялото ми да бъде пуснато през водопадите. Кой знае, може да измина целия път до морето.

- Късмет - каза му Терън. Нощта утихна, само невъзмутимият вятър продължаваше да вдига шум.

Без гора, която да закрива гледката, сега Терън можеше да види приближаването на чудовището. Огромните му тъмни криле се простираха като сянката на рееща се птица, тънкото му тяло се извиваше, опашката плющеше. Не се гмурна с приближаването си, не избълва огън и не се приземи. Вместо това тихо закръжи над тях, описвайки широка елипса.

Сега вече можеха да видят, че не е само. В ноктите си държеше жена. Първоначално Терън не можеше да разбере коя е. Носеше скъпо наметало, но имаше пясъчната коса на Тракия. При втората зверска обиколка се убеди, че това е дъщеря му. Обзе го смесица от облекчение и тревога: Какво бе станало с другата?

След като описа няколко кръга, звярът се снижи като хвърчило и докосна земята. Кацна директно пред тях, на не повече от петдесет фута, върху основите на замъка.

Тракия бе жива.