Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Нерон не можеше да се пребори със Сеян и Ливила. Макар Агрипина постоянно да го предупреждаваше да претегля всяка вречена дума, беше прекалено чистосърдечен, за да прикрива мислите си. Сред младите благородници, на които се доверяваше като на приятели, имаше неколцина агенти на Сеян, които си записваха мненията му по всички обществени събития. Но което бе де по-лошо, съпругата му — наричахме я Елена, или Хелуо — дъщеря на Ливила — й съобщаваше всичко, което той й довереше. Най-лош от всички обаче беше собственият му брат Друз, на който той се доверяваше повече, отколкото на жена си, който пък му завиждаше, защото Нерон беше най-големият син и любимец на Агрипина. Друз отишъл при Сеян и заявил, че Нерон му предложил да отплуват тайно за Германия през първата тъмна нощ, а там да се оставят под закрилата на легионите като синове на Германик и да ги вдигнат за настъпление към Рим; и че той естествено възмутено отказал. Сеян го посъветвал да мълчи, докато го повика да разкаже тази история на Тиберий; защото още не бил настъпил подходящият момент.

Междувременно Сеян пръсна слуха, че Тиберий се готви да обвини Нерон в държавна измяна. Приятелите на Нерон започнаха да го избягват. Когато двама-трима отказаха поканите му за вечеря и взеха да отвръщат хладно на поздравите му при срещи на обществени места, другите последваха примера им. След няколко месеца край него останаха само истинските му другари. Сред тях беше и Гал, който, откакто Тиберий не посещаваше Сената, бе започнал да отправя стрелите си към Сеян. Непрестанно предлагаше да му се гласува благодарност за неговите заслуги, да бъде удостояван с извънредни почести — статуи, арки, титли и молитви, да се празнуват публично рождените му дни. Сенатът не смееше да се противопоставя на предложенията, а Сеян, който не беше сенатор, нямаше правото да се изказва по тези въпроси; Тиберий пък не желаеше да се противопоставя на Сената от страх да не разсърди Сеян или да не остави впечатлението, че е загубил доверие в него. Сега вече, когато Сенатът искаше да се извърши нещо, първо се изпращаха представители при Сеян за разрешение да се отнесат към Тиберий по съответните въпроси: ако Сеян не се отзовеше благосклонно, нещата спираха дотук. Един ден Гал направил следното предложение: както потомците на Торкват имали златна торква, а Цинцинатовите — къдрав кичур коса, определени им от Сената за фамилна инсигния в памет на заслугите на предците им към държавата, тъй и на Сеяновите наследници да се даде като инсигния златен ключ в знак на преданата му служба като императорски ключар. Сенатът единодушно гласувал това предложение, а Сеян, подплашвайки се, написал на Тиберий и се оплакал, че Гал злоумишлено бил предложил всички предишни почести с надеждата да подбуди у сенаторите завист към него, Сеян, и дори да предизвика самия император да го заподозре в нахални амбиции. Настоящото предложение било далеч по-злонамерено: намек за императора, че достъпът до самия император бил в ръцете на някого, който се възползувал от това за собствено облагодетелствуване. Той умолявал императора да измисли някакви технически пречки, за да сложи вето на декрета и някак си да затвори устата на Гал. Тиберий отвърнал, че не е възможно да сложи вето на декрета, без да накърни доброто име на Сеян, но че скоро ще вземе мерки, за да усмири Гал: нека Сеян не а тревожи за това; а от писмото му си личало, че е напълно предан и умее прозорливо да преценява. Ала намекът на Гал попаднал в целта. Тиберий изведнъж осъзнал, че докато всички негови пътешествия до и от Капри са известни на Сеян и до голяма степен могат да се контролират от него, самият Тиберий знае само онова, което Сеян благоволява да му съобщи за посетителите в собствения си дом.

Сега пристъпвам към един повратен миг в моята история — смъртта на баба ми Ливия на осемдесет и шест годишна възраст. Тя би могла да поживее доста повече, защото все още виждаше, чуваше и се движеше много добре — да не говорим пък за ума и паметта й. Но напоследък прекара няколко последователни простуди и накрая едната я удари в белите дробове. Повика ме край леглото си в двореца. Случи се да съм в Рим и веднага отидох. Личеше, че умира. Отново ми припомни моята клетва. (29 г. от н.е.)

— Няма да имам мира, докато не я изпълня, бабо — отговорих. Когато някоя старица легне да мре, та на това отгоре ако се случи да му е баба, човек е готов да обещае всичко, за да я зарадва. — Но си мислех, че Калигула ще свърши това.

Не отговори дълго време. А после се обади, обзета от безсилен гняв.

— Няма и десет минути, откакто си отиде! Седя тук и ми се смя! Каза ми да вървя в ада и да се пържа там на вечни времена, не го било грижа. Каза, че сега, когато вече съм умирала, не било нужно да се съобразява с мен и че не се смятал обвързан от клетвата, защото насила я бил дал. Каза, че той щял да бъде всемогъщият бог от предсказанието, а не аз. Каза…..