Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Не се безпокой, бабо. Накрая не той — ти ще се смееш. Когато ти станеш царицата на небето, а него бавно го разкъсват на адското колело хората на Минос…

— И само като си помисля, че съм те смятала за глупак — обади се тя. — Сега си отивам, Клавдий. Склопи ми очите и сложи в устата ми монетата, гдето е под възглавницата. Лодкарят ще я познае. Ще отдаде нужната почит…

С тези думи тя умря, а аз склопих очите й и сложих монетата в устата й. Беше златица, каквато не бях виждал преди, на лицевата рана с образите на Август и нейния, вгледани един в друг, и с една триумфална колесница — на обратната.

Нищо не споменахме за Тиберий. Скоро чух, че бил предупреден за състоянието й достатъчно рано, за да й отдаде нужната последна почит. А сега писа на Сената, извинявайки се, че не я е посетил, обяснявайки, че бил извънредно много зает, и заявявайки, че на всяка цена ще дойде в Рим за погребението. Междувременно Сенатът беше издал декрет за различни извънредни почести в нейна памет, включвайки и титлата Майка на Отечеството, и дори бе предложил да я направят полубожество. Но Тиберий отхвърлил почти всички тези декрети, обяснявайки в писмо, че Ливия била извънредно скромна жена, противница на всякакви обществени признания за нейните заслуги, и изпитвала някакво странно нежелание да бъде религиозно боготворена след своята смърт. Писмото завършваше с размишления за това колко неподходящо било жените да се допускат в политическия живот, „за който те не са пригодени и който възбужда у тях всички най-лоши чувства на наглост и сприхавост, към които женският пол е природно склонен“.

Разбира се, той не дойде в града за погребението, макар — за да понамали от блясъка му — сам да бе поел цялата му организация. И толкова бавно извърши всичко, че трупът, колкото и да бе стар и съсухрен, бе вече много разложен, преди да го сложат на кладата. За всеобща изненада Калигула произнесе надгробното слово, което бе редно да се изрече от самия Тиберий и ако не от него, тогава от Нерон като неин наследник. Сенатът бе издал декрет за вдигане на арка в памет на Ливия — първият случай в историята на Рим, когато на жена се отдаваше подобна почит. Тиберий не отхвърли декрета, но обеща да построи арката със свои средства: и забрави да го стори. Що се отнася до завещанието на Ливия, той получи по-голямата част от богатството й като най-пряк наследник, ала тя бе оставила онази част, над която имаше законно право, на членовете на своя род и на други доверени хора. Той не изплати на ни един нито стотинка. Иначе аз самият щях да бъда облагодетелствуван с двадесет хиляди златици.

Глава 27

За нищо на света не бих повярвал, че тъй ще чувствувам липсата на Ливия след нейната смърт. В детството си тайно, нощ подир нощ, съм умолявал боговете от преизподнята да дойдат да я отнесат. А сега бях готов да принеса най-богати жертвоприношения — бели бикове, пустинни антилопи, безчет ибиси и фламинго, — за да се върне. Защото стана ясно, че от години насам единствено страхът от майка му е карал Тиберий да спазва приличието. Няколко дни след нейната смърт той удари по Агрипина и Нерон. Агрипина се беше съвзела от болестта. Не ги обвини в предателство. Написа до Сената оплакване за скандалните полови извращения на Нерон, за „надменното държане и интригантството“ на Агрипина и предложи да се вземат строги мерки за укротяването им.

След прочитането на писмото в Сената настъпила продължителна тишина. Всеки се питал доколко семейството на Германик би могло да разчита на народната подкрепа сега, когато Тиберий се готви да ги унищожи; и дали не би било по-безопасно да се тръгне срещу Тиберий вместо срещу населението. Най-сетне един приятел на Сеян станал да заяви, че желанието на императора трябвало да се уважи и да се издаде някакъв декрет срещу упоменатите личности. Имаше един сенатор, който изпълняваше длъжността на официален регистратор на решенията на Сената и чиято дума много тежеше. До този ден той гласуваше безропотно всяко предложение в писмата на Тиберий и Сеян бе докладвал, че е човек, готов да стори всичко, каквото му се каже. Но тъкмо този регистратор се възпротивил на предложението. Сега не му е времето, казал, да се повдига въпросът за морала на Нерон и поведението на Агрипина. Лично той смятал, че императорът е невярно уведомен и че е прибързал с писмото си и че в негов личен интерес, както и в интерес на Нерон и Агрипина, било да не издава декрет, докато не премисли тези тежки обвинения срещу близките си роднини. Вестта за писмото междувременно плъзнала из града, макар уж всички решения на Сената да представляваха тайна, докато не се обявяха официално с императорска заповед, и край Сената се струпала огромна тълпа, която викала в полза на Агрипина и Нерон. Чували се възгласи: „Да живее Тиберий! Писмото е подправено! Да живее Тиберий! Това го е скроил Сеян!“