Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Чичо ми бил по-тактичен, отколкото Август. По-добре познавал характера на своята майка. Затова отговорил:

— Брат ми май наистина е болен, но дори болестта не би могла да извини подобно неистово отношение и подобно възмутително бе безразсъдство. Съгласен съм да бъде отзован, за да му се поиска сметка за безобразието, гдето е дал храна на подобни долни помисли към своята тъй предана и непогрешима майка и за още по-голямото недомислие да ги изложи на хартия и да ги прати по човек през вражеска страна. А и доводите му за случая на Сула са детински. В мига, в който Сула е оставил властта, гражданските войни пламнали пак и новата му конституция била отхвърлена.

Ето как се измъкнал от тази история Тиберий, но голяма част от яда му към баща ми бил неподправен, защото го поставил в неловко положение.

Ливия се задавяла от гняв към Август, че оставил обидите към нея да отминат ненаказано, и то в присъствието на сина й. Гневът й към баща ми бил също тъй неукротим. Знаела: още щом върнел, той нямало много да се колебае, а щял да приведе в изпълнение намерението си да принуди Август да се оттегли от властта. Виждала освен това, че не ще може да управлява чрез Тиберий — дори и да успеела да му осигури престола, — докато баща ми, човек много обичан в Рим и подкрепян от всички легиони в Запада, стои и изчаква мига, в който да възвърне народните свободи. А за нея върховната власт била станала нещо по-важно и от живота, и от честта — толкова жертви била направила в нейно име. Но съумяла да прикрие чувствата си. Престорила се, че споделя мнението на Август за болестта на баща ми, и заявила на Тиберий, че смята порицанието му за твърде безжалостно. Съгласна била баща ми да бъде отзован веднага. Дори поблагодарила на Август за великодушното опрощение на бедния й син и заявила, че ще му изпрати своя доверен лечител с пакет от чемерика, набрана в Антикира, Тесалия, билка, известна с това, че лекува душевна слабост.

Лечителят потеглил на другия ден заедно с пратеника, който носел писмото на Август. То съдържало дружелюбни поздравления за победите му, съчувствия за раната в главата; позволявало на баща ми да се завърне в Рим, но тонът подсказвал, че трябва непременно да се върне, все едно дали желае, или не.

Баща ми отвърнал след няколко дни с думи на благодарност за великодушието на Август. Казвал, че ще се върне веднага щом здравето му позволи, но че писмото го намерило на другия ден, след като бил преживял леко премеждие: конят паднал под него, когато препускал в пълен галоп, претърколил се през крака му и го смазал о един остър камък. Благодарял на майка си за нейната загриженост, за подаръка от чемерика и за изпратения лечител, от чиито услуги веднага се бил възползувал. Но се опасявал, че дори и прочутото му умение не успяло да предпази раната от сериозно възпаляване. Накрая пишел, че сам той предпочитал да остане на поста си, но че желанията на Август били за него заповеди; и пак повтарял: веднага щом подобри, ще се завърне в столицата. По това време лагерувал в Тюрингия, наблизо до реката Заале.

Като чул тази вест, Тиберий, който бил с Август и Ливия в Павия, поискал разрешение да отиде при болния си брат. Август му позволил и той възседнал коня и препуснал на север към най-краткия път през Алпите, придружаван от малък ескорт. Очаквали го цели петстотин мили, но разчитал на честите смени на конете по пътните станции, а когато се изморял от седлото, можел да поиска носилка и да си открадне няколко часа сън, без да спира. Времето било благоприятно. Преминал Алпите и се спуснал в Швейцария, сетне поел по главния път край реката Рейн, без да се отбива дори за една топла гозба, докато стигнал едно място, наречено Манхайм. Там прекосил реката и свил към североизток, по лоши пътища, през враждебна нему страна. Бил сам, когато стигнал целта си, по здрач на третия ден, защото първоначалният му ескорт отдавна бил изостанал, а новият, който си взел в Манхайм, също не бил в състояние да препуска бързо като него. Смята се, че през втория ден и втората нощ е изминал близо двеста мили от пладне до пладне. Дошъл навреме да поздрави баща ми, но късно — за да спаси живота му; защото в това време кракът бил гангренясал чак до бедрото. Баща ми, макар вече пред прага на смъртта, все още бил достатъчно съобразителен да нареди на войската си да отдаде на чичо Тиберий почестите, дължими му като на армейски командир. Братята се прегърнали и баща ми промълвил:

— Тя прочете писмото ми, нали?

— Преди мен самия — изпъшкал чичо Тиберий. Нищо друго не казал баща ми, само въздъхнал:

— Рим има много строга майка. Луций и Гай имат опасна мащеха.

Тези били последните му думи и скоро след това чичо Тиберий затворил очите му. (9 г. пр.н.е.)