Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Нейният любимец беше Германик, ала той всъщност беше любимец на всички; но вместо да му завиждам за обичта и възхищението, които будеше, където се явеше, аз се радвах. Германик ме жалеше и гледаше да направи живота ми по-приятен, представяше ме на по-възрастните като добросърдечно дете, което знае как да се отплати за великодушно и внимателно отношение към него. Грубостта само ме плашела, обясняваше той, и ме изнервяла още повече. И беше прав. Нервното потръпване на ръцете, нервното отмятане на главата, заекването, лошото храносмилане, лигите от устата — всичко дължах на мъките, на които ме подлагаха в името на дисциплината. А колчем Германик се опиташе да ме защити, мама се усмихваше снизходително и казваше:

— Ах ти, сърчице благородно, защо не си намериш по-подходящ обект за твоята любов?

А баба ми Ливия обикновено викваше:

— Не говори глупости, Германик. Ако той се поддава на дисциплина, ще се държим към него с обичта, която заслужава. Ти впрягаш колата пред коня!

Баба рядко ми приказваше, а и когато разговаряше с мен, то беше презрително и без да ме погледне, най-често с думите:

— Махай се от тази стая, дете, в нея искам да вляза аз!

Ако трябваше да ми се скара за нещо, никога не ме укоряваше лично, а пращаше по някоя кратка, язвителна бележка. Като например: „До знанието на господарката Ливия е доведено, че момчето Клавдий си пилее времето и се шляе из библиотеката на Аполон. Докато все още може да се учи от първоначалните помагала, доставяни му от неговите учители, смешно е да си тика носа в сериозните творби по лавиците на библиотеката. Още повече, че куца и трепери и с това смущава сериозните читатели. Това да престане.“

Що се отнася до Август, макар и да не се отнасяше с преднамерена жестокост, и той като баба не обичаше да бъде в една стая с мен. Имаше голяма слабост към малки момчета (защото сам до края на живота си остана всъщност едно голямо момче), но само към ония, които наричаше „хубави малки мъжлета“, като например брат ми Германик и внуците му Гай и Луций, и тримата хубавци. Имаше неколцина младежи, деца на съюзнически царе или главатари от Франция, Германия, Партия, Северна Африка, Сирия, държани като заложници за доброто поведение на своите родители, които учеха заедно с неговите внуци и синовете на видни сенатори в училището за момчета; той често отиваше там, в големия заграден двор, да поиграе с тях на топчета, на ашици или да потегли въже. Но най-много от всичко харесваше малките черни маври, парти или пък сирийци; както и онези, които си приказваха с него весело и дружелюбно, сякаш бе техен връстник. Веднъж само Август се опита да надвие отвращението си към мен и ме повика да играя на топчета с неговите любимци; но усилието му беше толкова престорено, че аз се напрегнах повече от всякога — започнах да заеквам и да се треса като някой луд. Никога вече не повтори този опит. Мразеше джуджетата, сакатите и уродливите и казваше, че носели нещастие и трябвало да се крият от погледа на хората. Но въпреки това в сърцето си аз не стаих омраза, каквато хранех към баба, защото Август се отвращаваше от мене, но без злоба и правеше всичко по силите си, за да се сдържа: наистина трябва да съм бил отвратително малко чудовище, позор за силния си и прекрасен баща и за красивата си и царствена майка. Самият Август бе хубав мъж, макар и нисък, с къдрава руса коса, която побеля много късно, със светли очи, засмяно лице и открит, благороден характер.

Спомням си как веднъж подслушах една елегична епиграма, която той съчини за мен на гръцки за развлечение на Атенодор, стоически философ от Тарс в Киликия, в чиито прости и разумни съвети често обичаше да се вслушва. Бях около седемгодишен и си играех край шарановото езеро в градината на мамината къща, когато се появиха. Не си спомням точните думи на епиграмата, но смисълът беше такъв: „Антония е старомодна: не си купува домашни маймуни за много пари от някой източен търговец. И то защо? Защото тя самата си ги ражда.“ Атенодор помисли за миг, а сетне отговори ядосано в същата метрика: „Антония не само че скъпи пари да купува маймунки от източни търговци, но нито гали, нито храни със захаросани сливи бедното дете на своя благороден съпруг.“ Август сякаш се стресна. Нека обясня, че нито той, нито пък Атенодор, комуто винаги ме представяха за полуумен, подозираха, че ще разбера за какво си говорят. Затуй Атенодор ме привлече към себе си и ми подхвърли шеговито на латински:

— А какво има да каже сам Тиберий Клавдий по този въпрос? Едрото тяло на Атенодор ме скриваше от Август и аз не заекнах, а отговорих ясно на гръцки:

— Майка ми Антония наистина не ме глези, но пък ми позволи да науча гръцки от човек, който го е научил от самия Аполон.