Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Винициан и другите недоволници обсъждали също така необикновеното ми решение да изисквам всеки, който се явява пред мене в съда, да дава обичайните предварителни данни за своя произход, обществени връзки, брак, професия, финансово състояние, настоящо занимание и т.н. лично и колкото може по-подробно, вместо да ангажира за това някой свой покровител или адвокат. Основанията ми за решението би трябвало да бъдат очевидни: човек научава много повече за другия само от десет думи, които оня изрича в своя защита, отколкото от десетчасова възхвала от негов приятел. Важно е не толкова онова, което той ще ти каже с тези десет думи: от значение е начинът, по който ще ти ги каже. Открих, че да знаеш преди започване на делото дали подсъдимият е глуповат или остроумен, самохвалко или стеснителен, хладнокръвен или боязлив, способен или тъп, е от голяма полза, за да разбереш по-задълбочено онова, което следва. Но според Винициан и неговите приятели обвиняемият бивал онеправдан, като се лишавал от покровителството или красноречието, на които разчитал.

Колкото и да е странно, оная моя императорска простъпка, която най-много ги възмути, бе случаят със сребърната колесница. Историята е следната. Един ден, като минавах по Златарската улица, видях около петстотин граждани, отрупани край една работилница. Зачудих се какво ли ги е привлякло и наредих на телохранителите ми да разпръснат тълпата, защото пречеше на движението. Сториха го и аз видях, че работилницата излагаше една колесница, изцяло покрита със сребро освен рамката на конструкцията, която беше от злато. Оста също беше посребрена и завършваше със златни кучешки глави, с аметистови очи; спиците бяха от абаносово дърво, изрязани във формата на негри със сребърни гердани, дори и чивиите на оста бяха от злато. Сребърните страници на колесницата бяха украсени със сцени, представляващи състезание на колесници в цирка, а околищата на колелата бяха декорирани със златна инкрустация от лозови листа. Краищата на хомота и оковете — също тъй посребрени — представляваха златни лица на купидончета с тюркоазени очи. Това чудесно превозно средство се продаваше за сто хиляди златици. Някой ми подшушна, че било поръчано от богат сенатор и вече дори било платено, но че той помолил златарите да го изложат за продан в продължение на няколко дни (на цена много по-висока от оная, която бил заплатил), защото искал публично да оповести стойността, преди да му стане притежател. Това ми се стори твърде вероятно: самите златари никога не биха изработили подобно скъпо нещо, ако не знаеха, че ще намерят купувач-милионер. В качеството си на блюстител на обществения морал аз имах всички права да сторя онова, което направих. Накарах златарите в мое присъствие да обелят цялото злато и сребро с чук и длето и да го продадат на килограм, за да се отлее в монети, на вещото лице от държавната хазна, което пратих да доведат. Надигнаха се силни протести, но аз ги смирих, като казах:

— Кола с подобна тежест ще повреди уличните настилки: трябва малко да я олекотим.

Имах дълбоко предчувствие за това кой е собственикът: беше Азиатик, който сега се чувствуваше в безопасност и не намираше за нужно да крие своите несметни богатства, макар успешно да ги беше укрил от алчните очи на Калигула, като ги бе разпределил в стотици малки вложения при десетки различни банкери от името на свои освобожденци и приятели. Настоящото самохвалство бе пряко подклаждане на народни размирици. Какви изключителни подобрения бе направил той в Градините на Лукул, които наскоро беше купил! Смятаха се за втори по красота след Градините на Салуст; но Азиатик се беше похвалил: „Когато завърша Градините на Лукул, Салустовите градини в сравнение с тях ще приличат на няколко акра пустеещи земи!“ Засади такива плодни дръвчета, такива цветя, построи такива фонтани и рибни езера, каквито Рим изобщо не беше виждал. Помислих си, че ако някога градът бъде оставен без достатъчно храна, никой не би желал да гледа как един весел сенатор с огромен търбух се разхожда в сребърната си кола със златни главини и чивии на осите. Човекът не би бил човек, ако поне не му се прииска да отскубне тези чивии. Все още смятам, че съм постъпил правилно в случая. Но това, че съм унищожил едно произведение на изкуството — златарят беше прочут майстор, същият, който бе натоварен от Калигула да изработи и отлее златната му статуя, — бе прието като необуздана варварска проява и възмути много по-дълбоко ония приятели на Винициан, отколкото ако бях измъкнал десетина обикновени граждани от тълпата и бях накарал да ги направят на парчета с чук и длето, а сетне да ги продам за месо на касапите. Самият Азиатик не изрази никакво раздразнение и бе достатъчно внимателен да не признае, че е бил собственик на колесницата, но Винициан се възползува докрай от това мое престъпление. Казал:

— Сега може да се очаква, че ще смъкне дрехите от гърбовете ни и ще разтъче вълната, да я продава отново на тъкачите. Този човек е луд. Трябва да се отървем от него.