Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Скрибониан решил да приеме риска. Писал на Винициан, че ще му трябват сто и петдесет кораба от Италия освен онова, което щял да успее да намери в далматинските пристанища. Трябвали му освен това един милион златици, които да раздаде, за да увещае двата редовни легиона — всеки от пет хиляди души — и двадесетте хиляди далматински новобранци, които щял да свика под знамената, да нарушат клетвата си към мене. Тъй Винициан и неговите съзаклятници — шестима сенатори, седмина конници и още десет конници и шестима сенатори, които бях изхвърлил от техните съсловия — напуснаха Рим необезпокоявани под предлог, че заминават за селските си имения. Първата вест за бунта беше едно писмо, което получих от Скрибониан, написано с най-обидни думи; наричаше ме самозванец и идиот и ми нареждаше незабавно да се откажа от всичките си длъжности и да се оттегля в частния живот. Заявяваше ми, че съм доказал жалката си некадърност за тази длъжност, която ми била поверена от Сената в момент на объркване и умопомрачение, и че той, Скрибониан, сега се отказвал от верноподаничеството си и се готвел да потегли към Италия с трийсетхилядна войска, за да възстанови реда и нормалното управление в Рим и в останалата част на света. Откажа ли се от монархията при получаването на тази бележка, животът ми щял да бъде пощаден и на мен и ближните ми щяло да се даде подобна амнистия, каквато аз разумно съм бил увещан да дам на противниците си при моето възкачване.

Първото, което сторих, когато прочетох това писмо, беше да избухна в смях. Небеса, какво приятно преживяване би било това, да се оттегля в частния живот отново и да заживея тихо и леко при едно порядъчно правителство заедно с Месалина, с книгите си и с моите деца! Естествено аз непременно бих се оттеглил, ако смятах, че Скрибониан е способен да управлява по-добре от мене. Тогава бих могъл да се клатушкам спокойно на стола си, тъй да се каже, и да наблюдавам как друг някой се трепе с непосилната задача, която сам никога не съм искал да поема и която се оказа много по-тежка, тревожна, неблагодарна, отколкото бих могъл да изразя с думи! Все едно, че цар Агамемнон се беше изстъпил напред, когато Лаокоон и двете му деца се борят с двете големи змии, пратени от разгневените богове, за да ги унищожат, и бе викнал: „Чакай, остави тези прекрасни същества на мене. Ти не си достоен да се бориш с тях. Чуваш ли, остави ги на мира, иначе ще те сполети по-голямо зло.“ Но можех ли да вярвам на Скрибониан, че ще сдържи думата си за амнистията и ще пощади живота ми и живота на моето семейство? И дали неговото правителство ще бъде наистина така порядъчно и почтено, както той очаква? И какво ще кажат преторианците в случая? И дали Скрибониан е толкова обичан в Рим, колкото сам си мисли? Дали змиите всъщност ще склонят да оставят Лаокоон и децата му и ще се увият вместо това около тялото на този Агамемнон?

Бързо свиках Сената и заявих: