Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

След това им прочетох писмото на Скрибониан и се огледах изпитателно наоколо. По време на речта ми всички се чувствуваха много неловко, макар ни един да не се осмели да стори друго, освен да аплодира или да изразява изненада при ония думи, където смяташе, че е необходимо. Ти, читателю, сигурно си мислиш същото, което всички те са мислили: „Каква странна реч в навечерието на един бунт! Кое кара Клавдий да разчовърква отново въпроса, който всички ние би трябвало да сме забравили вече — предполагаемото му идиотство? Защо смята за необходимо да ни напомня, че близките му на времето го смятаха за умствено недоразвит, да чете ония пасажи от писмото на Скрибониан, в които се говори за това, и защо се унижава да се оправдава?“ Да, изглеждаше много съмнително — сякаш наистина бях убеден, че съм идиот и се опитвах да уверя сам себе си в противното. Но аз знаех точно какво върша. Всъщност постъпвах много хитро. Преди всичко говорил им бях много откровено, а неочакваната самокритичност винаги се приема добре. Припомнях на Сената какъв човек съм — почтен и предан; не кой знае колко умен, но не и себелюбив — и какви са те самите — умни, но самолюбиви, нито почтени, нито предани, нито смели. Касий Херея ги бе предупредил да не предават монархията в ръцете на един идиот, а те бяха пренебрегнали съвета му в страха си от преторианците — но, общо взето, нещата бяха взели благоприятен обрат, поне досега. Благоденствието се връщаше в Рим, правосъдието се раздаваше справедливо, народът беше задоволен, войските ни в далечните страни жънеха победи, аз не се проявявах като тиран; и както им заявих в последвалите разисквания, стигнал бях по-далеч, накуцвайки на сакатия си крак, отколкото мнозина с два здрави крака, защото, осъзнавайки своя недъг, не си бях позволил да спирам или да забавям крачка. От друга страна, исках да им покажа с речта си, че ако пожелаят, те разполагат с пълната свобода да ме освободят; и недостойната ми откровеност за собствените ми недостатъци би трябвало да ги подтикне да не бъдат груби или отмъстителни към мен, когато отново се превърна в обикновен гражданин.

Произнесоха се няколко верноподанически речи с твърде предпазливи изрази — страхуваха се от отмъщението на Скрибониан, ако все пак накрая успееше да ме принуди да се оттегля. Само Виниций се изказа категорично:

— Уважаеми сенатори, предполагам, че мнозина от нас усещат ясно упрека, който Бащата на Отечеството, макар и внимателно, стовари върху ни. Признавам, искрено се срамувам, загдето не го оценявах както трябва преди идването му на власт и го смятах неподходящ за длъжностите, които оттогава насам той така благородно осъществява. Сега ми се струва невероятно, че умствените му способности са били подценявани от нас и единственото обяснение, което мога да дам, е, че сам той ни е заблуждавал, първо, с голямата си скромност и, второ, с личното си самоподценяване по времето на покойния император. Знаете пословицата: „Никой не вика «вмирисана риба».“ Тази поговорка загуби смисъла си по времето на Калигула, когато всички умни хора с риба в кошницата си викаха „вмирисана риба“, страхувайки се, че иначе Калигула ще прояви лакомия или завист. Валерий Азиатик криеше богатството си, Тиберий Клавдий — своя ум; аз нямах да крия друго освен отвращението си към тиранията, но крих това, докато настана часът да се действува. Да, всички ние викахме „вмирисана риба“. Сега Калигула е мъртъв, а при Клавдий откровеността възтържествува. Ще бъда откровен. Братовчед ми Винициан се изказа много остро срещу него в мое присъствие и предложи той да бъде сменен. Аз го упрекнах гневно, но не съобщих това на Сената, защото днес не съществува закон срещу държавната измяна, а в края на краищата той ми е братовчед. Човек трябва да се изказва свободно, особено когато е сред роднините си. Тази вечер Винициан не е тук. Той напусна града. Отишъл е, страхувам се, да се присъедини към Скрибониан. Забелязвам, че шестима от най-близките му приятели също отсъствуват. Трябва да са тръгнали с него. И все пак какво са седмина недоволници, седмина срещу петстотин? Незначително малцинство. А и дали тяхното е истинско недоволство или проява на лични амбиции?