Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Ще ви разкажа какво се беше случило. След като успял, както той си мислел, да бъде обикнат от сърце от войниците си, като отслабил дисциплината им, доставил им изобилие от свободни развлечения и увеличена дажба от вино, заплатена от личните му средства, той строил Седмия и Единайсетия легион в местния амфитеатър и им заявил, че животът му бил в опасност. Прочел им писмото на Винициан или по-голямата част от него и ги запитал готови ли са да го подкрепят в опита му да освободи Рим от една тирания, която, както личало, бързо се превръщала в капризна и жестока като по времето на Калигула. „Републиката трябва да се възстанови! — викнал той. — Само при Републиката е процъфтявала истинската свобода.“ Той сипел семена направо от торбата, както се казва, и някои семена поникнали начаса. Обикновените войници дочули в думите му звънтене на монети: те обичат парите, а освен това струвало им се несправедливо такъв един щедър военачалник да бъде принесен в жертва на моя гняв и завист. Аплодирали го бурно, аплодирали и Винициан, който на времето бе командувал Единайсетия легион; и дали клетва да следват и двамата, та ако потрябва, чак до края на света. Скрибониан им обещал по десет златици на всеки, и то начаса, по четиридесет при пристигането им в Италия и още по сто в деня, в който ще влязат победоносно в Рим. Платил им десетте златици и ги отпратил обратно в лагера, нареждайки им да бъдат в готовност за предстоящия поход. Щял да ги призове веднага щом пристигнели транспортите от Италия и щом местните новобранци бъдели въоръжени. Но Скрибониан направил голяма грешка, подценявайки верноподаничеството и интелигентността на своите войници. Наистина не било трудно да извика у тях временно негодувание заради неправдите към него самия и те били готови да приемат парични подаръци, докато са в подобно настроение; но пълното нарушение на войнишката им клетва било друго нещо. Това вече не се купувало така лесно. Готови били да го следват до края на света; но не и до Рим — центъра на този свят. Трябвало много повече от десет златици на човек, за да бъдат склонени да слязат на италийския бряг с несигурното обещание за още по четиридесет при слизането на брега. Да напуснат своята провинция и да нападнат Италия, означавало бунт, а наказанието за неуспешен бунт беше смърт: смърт в боя или смърт под меча на палача, а дори и смърт от бой с пръчки или разпъване на кръст, ако императорът пожелае да си послужи с тях като пример за назидание.

Свикали събрание на офицерите, за да се реши дали да последват Скрибониан, или не. Изразили известна симпатия към него, но не били много склонни да участвуват в бунт. Във всички случаи никой не искал Републиката да бъде възстановена. Скрибониан им бил заявил, че разчита на тяхната подкрепа, и подметнал, че ще ги хвърли на справедливия гняв на обикновените войници, ако откажат да го подкрепят в славната кауза за възстановяване древните римски свободи. Решили да печелят време. Изпратили му пратеници, които да му обяснят, че все още не са се споразумели помежду си, но ще го уведомят за общото си решение — нека им прости моралните колебания — в деня, когато войската тръгне на път. Скрибониан им отговорил, че могат да постъпят както намерят за добре — той разполагал с многобройни способни хора, които да ги заместят, — но ги предупредил, че ако откажат да го подкрепят, ще трябва да се приготвят да заплатят с живота си за своето упорство. По-важно от събранието на офицерите обаче било тайното събрание на знаменосците, подофицерите и другите низши чинове, както и на всички войници със служба над дванайсет години, повечето от които бяха женени за далматинки, тъй като войниклъкът им беше преминал по тези места: един римски легион почти никога не се местеше от една провинция в друга. Седмият и Единайсетият всъщност смятаха Далмация за свой постоянен дом и нямаха други интереси и идеи, освен тези да се настанят колкото може по-удобно там и да защищават своята собственост.

Знаменосецът на Седмия се обърнал към събранието:

— Момчета, вие всъщност не възнамерявате да последвате пълководеца ни до Италия, нали така? Това ми се струва много глупаво приключение, да оставим настрана честта на легиона. Дали сме клетва за вярност на Тиберий Клавдий Цезар, нали? А той се оказа почтен човек, нали? Може да се е заял със стария Скрибониан, но кой ще каже на чия страна лежи правдата? Старият Скрибониан и той си има недостатъци — знаем си го. Защо не ги оставим сами да се оправят помежду си? Готов съм да се бия с германци, с мавританци, с парти, с евреи, с британци, с араби, с китайци — готов съм да отида, където ме пратят — войник съм, такава ми е работата. Но не желая да се бия в Италия с преторианците. Те много обичат императора, така съм чувал, а освен туй според мен твърде странно е да се бием едни други. Военачалникът не би трябвало да иска това от нас. Лично аз не съм изхарчил неговия подарък и не възнамерявам да го сторя. Предлагам да се откажем от цялата работа.