Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Всякога съм бил много грижлив за храноснабдяването на града. Наредих на управителя на моите италийски имения да отдели колкото е възможно повече земя в близост до града за оглеждане на зеленчуци за градския пазар, особено зеле, лук, салати, цикория, праз и други зимни зарзавати. Лекарят ми Ксенофонт ми обясни, че честите епидемии през зимата в бедните римски квартали се дължали предимно на липсата на зелени храни. Изисквах да се сеят големи количества, да се носят всеки ден на разсъмване и да се продават на най-ниските възможни цени. Освен това поощрявах отглеждането на свине, домашни птици и добитък; а година-две по-късно издействувах от Сената нарочни привилегии за градските месари и винопродавци. Срещнах известна опозиция от страна на Сената по отношение на тези привилегии. Самите сенатори се снабдяваха от личните си селски имения и не се интересуваха от храната на народа. Азиатик каза:

— Студена вода, хляб, фасул, други варива и зеле — това им стига на работниците. Защо да ги разглезваме с вино и касапско месо?

Възмутих се от нечовечността на Азиатик и го запитах дали сам предпочита студената вода пред хиоско вино или пък зеле пред дивечово месо. Той ми отвърна, че бил израснал с богата храна и щяло да му бъде невъзможно да привикне към по-проста, ала без съмнение щял да е далеч по-здрав, ако можел, и че било погрешно да се поощряват бедняците да се хранят над възможностите си.

— Питам ви, уважаеми сенатори — викнах аз, разтреперан от яд, — кой е този човек, който би могъл да води приличен живот, без поне от време на време да хапне мъничко месо?

Сенаторите приеха думите ми като нелепост. И същото стана в края на дебатите, когато повдигнах въпроса за винопродавците.

— На тях им е нужно поощрение — заявих аз. — Усеща се голямо намаляване на броя на винопродавниците през последните пет години: имам пред вид почтените пивници, а не ония мръсни заведения, които накарах да затворят и където се продаваше готвено месо, както и вино — а какво вино пък! Отвратителна помия, в по-голямата си част подправена с оловни соли — че към това и публичен дом с болни жени, та и порнографски рисунки, размазани по стените. Но да — преди пет години само в една окръжност от четвърт миля край моя дом на Палатинския хълм имаше поне петнайсет — не, какво говоря, поне двайсет и пет прилични пивници, а сега няма и четири-пет. И виното им беше хубаво. Там бяха: „Шишето“, „Бакхус“, „Ветеранът“, „Двамината братя“, „Славата на Агрипа“, „Лебедът“ („Лебедът“ все още работи, но другите си отидоха — а най-хубаво беше виното на „Двамината братя“), както и „Бакхус и Филемон“ — и тя изчезна, а беше приятно място. Същото, стана и с „Черницата“ — много обичах старата „Черница“…

Ах, как ми се смяха! Всички до един бяха хора, които имаха свои лични винарски изби и вероятно не бяха и влизали въз винопродавеца да си купят капка вино. Смирих ги с гневен поглед. Казах:

— Припомнете си, че преди пет години благодарение на прищевките на моя племенник, покойния император, аз загубих цялото си имущество и бях принуден да живея от подаянията на приятели — сред тях нямаше ни един от вас между другото, — истински приятели, като например благодарни освобожденци, една проститутка и един-двама роби. Посещавах тези винопродавници да си купувам вино, защото моята винарска изба бе обявена за публична продан, както и домът ми, в който имах право да заема само няколко стаи. Тъй че знам какво приказвам. И се надявам, че ако някой от вас стане прицел на прищевките на императора и обеднее, тогава ще си спомни за тези дебати и ще съжали, че не е гласувал за осигуряването на достатъчно касапско месо в града и за опазването на почтени винопродавници като „Лебедът“, „Венчето“ и „Черното куче“, които все още работят, но няма да оцелеят за дълго, ако не сторите нещо за тях. По дяволите с вашата студена вода и варива! И ако забележа по лицата ви дори лека усмивчица, сенатори, преди да съм завършил тази реч — ще приема това за лична обида!

Истински се бях разгневил, тресях се от гняв и видях как страхът от смъртта бавно пролазва по тях. Гласуваха предложението ми единодушно.

Успехът ми достави мигновено удоволствие, но после почувствувах дълбок срам и обърках нещата още повече, като им поисках извинение за раздразнението си. Те сметнаха, че проявявам слабост и плахост с тази си постъпка. А сега искам да изясня докрай, че не съм се възползувал от императорската си власт противно на най-тачените ми принципи за равенство, справедливост и самоуважение, за да тероризирам и сплашвам сенаторите. Разгневих се просто на Азиатик и на останалите богати и безсърдечни мъже, които се отнасяха към съгражданите си като към мърша. Не ги заплашвах, само им се противопоставях. Но тези мои думи впоследствие бяха използувани срещу мене от враговете ми въпреки извинението ми към тях и въпреки следното писмо, което съчиних и пуснах из града: