Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Съгледахме френския бряг едва на третия ден на разсъмване. Морето сега беше изключително бурно и веслата често или потъваха във водата чак до ключовете, или биеха напразно във въздуха. Виждахме само два от другите четири кораба. Побързахме да се приютим към брега и заплувахме край него много бавно. Намирахме се на петдесет мили западно от Фрежюс, военноморска база, и се промъквахме към островите Иер. Към пладне трябваше да стигнем Марсилия. Когато минавахме край Поркрол, най-големия и най-западния от островите, отделен с една миля водна ивица от полуостров Гиен, който се издава напред, за да го срещне, вятърът ни връхлетя със страшна сила; и макар гребците да гребяха като луди, изобщо не напредвахме, а бавно се носехме към скалите. Оставаше ни малко, за да се разбием в тях, когато ураганът внезапно стихна и успяхме да се измъкнем. Но само няколко минути по-късно отново попаднахме в беда и този път опасността бе още по-голяма. Последният нос, край който трябваше да минем, завършваше с голяма черна канара, която вятърът и вълните бяха издялали в глава на ухилен сатир. Водата кипеше и съскаше край брадата му, обвивайки я с бели валма. Вятърът, който духаше право в средата на кораба, бързо ни тласкаше в тази чудовищна уста.

— Ако ни хване, ще ни натроши кокалите и ще ни накъса месата — увери ме мрачно капитанът. — Безброй здрави кораби са се разбили о тази черна скала.

Отправих моления за помощ към всички богове в Пантеона. Моряците, които ме слушали, после уверявали, че това било най-сладкодумното моление, което били чували в живота си, и че то им вдъхвало нови надежди. Молих се най-много на Венера и я заклех да увещае Нептун да бъде по-внимателен, защото съдбата на Рим зависеше извънредно много от оцеляването на този кораб: заклевах я да напомни на Нептун, че аз нямам нищо общо с богохулната свада на моя предшественик и че, напротив, всякога съм се отнасял към този бог с най-дълбоко уважение. Изтощените гребци се напъваха и стенеха, а надзирателят тичаше между редиците с въжен камшик в ръка, кълнеше и плющеше по гърбовете им, да им влее нови сили. Промъкнахме се някак — не знам как, — а когато се вдигна радостният вик, че сме вън от опасност, обещах на всеки от гребците по двадесет златици, ако пристигнем благополучно.

Драго ми бе, че запазих самообладание. За пръв път през живота си преживявах морска буря, а съм чувал как някои от най-големите смелчаци в света загубвали ума и дума от страх, че ще срещнат смъртта си в морето. Разправяше се дори, че бог Август ужасно се страхувал от морските бури и единствено съзнанието за високата му длъжност го опазвало да не крещи и да не скубе косите си. Той наистина често цитираше фразата: „Неблагочестив е бил оня, който пръв е вдигнал платно и се е опълчил на морската бездна.“ Не му вървеше по море освен в морските битки и — като говорим за неблагочестие — веднъж изяви дълбокото си съжаление за загубата на една цяла флота по време на неочаквана буря, забранявайки статуята на Нептун да се носи, както е прието, на свещената процесия около цирка. След това той май ни веднъж не тръгна по море, без да извика буря и на три или четири пъти едва се спаси от корабокрушение.

Нашият кораб стигна в Марсилия пръв и за щастие ни един от петте не бе пострадал, макар два от корабите да били принудени да се върнат и да се приютят във Фрежюс. Колко здрава ми се стори земята под краката ми в Марсилия: реших никога вече да не пътувам по море, когато имам възможност да вървя по суша, и оттогава не съм се отметнал от решението си.