Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Калпурния, в целия си живот съм познавал само три наистина добри жени и ще ти кажа имената им. Едната беше Киприя, еврейската принцеса; другата беше Бризеида, прислужничката на майка ми; а третата си ти. Сега казвай какво имаш да казваш.

— Ти не спомена Месалина.

— Нея няма и да я споменавам. Добре, стават четири почтени жени. И не мисли, че обиждам Месалина, като я сравнявам с една еврейска принцеса, с една освобожденка-гъркиня и с една проститутка от Падуа. Оная доброта, за която говоря, не включва прерогативите….

— Щом слагаш и Месалина, мене ме извади! — възкликна тя.

— Скромничиш ли, Калпурния? Не е нужно. Казвам, каквото мисля.

— Не. Не скромнича.

— Тогава не разбирам.

Калпурния изрече много бавно и с мъка:

— Не желая да те огорчавам, Клавдий. Но говоря сериозно. Искам да кажа, че ако Киприя беше типична принцеса от рода на Ирод — ако беше кръвожадна, амбициозна, безскрупулна и без морални задръжки; ако Бризеида беше типична прислужница — ако крадеше и беше злобна и мързелива и хитро прикриваше деянията си; и ако твоята Калпурия беше истинска проститутка — суетна, похотлива, разхвърляна и алчна, и ако използувах хубостта си като средство да командувам и да опропастявам мъжете — и ако ти сега изброяваше трите най-лоши типа на жени, които познаваш и си ни подбрал като подходящи примери…

— Какво тогава? Какво искаш да кажеш? Говориш толкова бавно.

— Тогава, Клавдий, щеше да имаш правото да прибавиш и Месалина към нас и да ми кажеш: „Нея няма и да я споменавам.“

— Аз ли съм полудял или ти?

— Не съм аз.

— Тогава какво искаш да кажеш? Какво е сторила бедната ми Месалина, че я нападаш по този жесток и страшен начин? Май че с това нашето приятелство ще свърши, Калпурния.

— Ти си напуснал града в седем часа тази сутрин.

— Да. И какво от това?

— Аз го напуснах в десет. Бяхме с Клеопатра на пазар. Отидохме да видим сватбата. Странен час на деня за сватбено тържество, не намираш ли? Забавляваха се великолепно. Всички пияни. Чудесна картинка. Цялата къща украсена с лозови листа и с огромни гроздове, с винени бъчви, с лозарски жлебове. Празник на гроздобера, това, изглежда, представляваха.

— Чия сватба? Говори по-разбрано.

— Сватбата на Месалина за Силий. Не те ли поканиха? Тя беше там, танцуваше и размахваше един тирс в най-голямата бъчва, облечена в къса, изпоцапана с вино бяла туника, с една гърда навън и с разпуснати коси. Но тя беше направо прилична в сравнение с другите жени. Те носеха само леопардови кожи, защото представляваха вакханки. Силий беше Бакхус. Увенчан беше с бръшлян и носеше къси ботуши. Беше по-пиян и от Месалина. Непрестанно си отмяташе главата в такт с музиката и се кикотеше като Баба.

— Но… но… — заекнах глуповато. — Сватбата е чак на десети. Аз ще я извърша.

— Много добре се оправят без тебе. Затова отидох при Нарцис в двореца, а щом ме видя, той рече: „Добре, че си тука, Калпурния. Ти си единствената, на която вярвам.“ А пък Палас…

— Не вярвам. Отказвам да повярвам. Калпурния плесна с ръце.

— Клеопатра, Нарцисе!

Те се появиха и паднаха в нозете ми.

— Вярно ли е за сватбата?

Потвърдиха.

— Но аз знам всичко — промълвих неуверено. — Това не е истинска сватба, приятели мои. Това е нещо като шега, която измислихме с Месалина. Накрая тя няма да легне с него. Всичко е съвсем невинно.

Нарцис каза:

— Силий я хвана, вдигна туниката й и започна да целува тялото й пред всички присъствуващи, а тя пищеше и се смееше, сетне я отнесе в брачната спалня, останаха там почти час, преди да се върнат отново, за да танцуват и да пият пак. Това не е чак толкова невинно, нали, Цезаре?

Калпурния се обади:

— И ако не действуваш незабавно, Силий ще стане господар на Рим. Всички, които срещнах, ме уверяваха, че Месалина и Силий се заклели в главите си, че ще възстановят Републиката и че целият Сенат бил зад тях, както и повечето от преторианците.

— Трябва да науча всичко — казах. — Не знам просто да се смея ли, или да плача. Не знам дали да изсипя злато в скутовете ви, или да ви бичувам, докато се покажат костите ви.

Разказаха ми каквото знаеха, но Нарцис проговори едва когато заявих, че му прощавам, гдето е крил престъпленията на Месалина от мене толкова дълго време. Каза, че когато разбрал, в това време аз съм изглеждал тъй щастлив в своето невежество, че решил да ми спести болката на разочарованието дотогава, докато Месалина не е сторила нещо, с което да заплаши живота ми или сигурността на страната. Надявал се, че тя ще съумее да се прикрива или че аз сам ще науча. Но времето минавало, поведението й ставало все по-безсрамно, а за него ставало все по-трудно да ми каже. Всъщност той не можел да повярва, че не знам онова, което било известно на целия Рим и на всички провинции, та дори и на враговете ни отвъд границите. Невъзможно било в продължение на тези девет години да не съм чул за нейните безпътства, удивителни в своето безочие.