Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Плачи ти, римлянино, удряй гръд
и нека в скръб потъне твоят Форум!
Понесли сме в последния му път мъдрец,
най-храбрия от всички хора.

По бързина бе несравним дори

с най-бързия жребец, в поле препуснал.
С появата си партите смири,
стрелата му персиец не пропусна.

Опънеше ли лък с могъщи длани,

те хукваха в нестройни редове.
Показваха, дори без тежки рани,
и медите страхливо гърбове.

Преплувал през морето неизвестно,

в Британия настъпи той без страх.
Макар да бяха вапцани чудесно,
бригантите разби на пух и прах.

С вериги римски окова ги той

и римски пръчки, и секира сложи.
Смири и морските вълни безброй —
страха им взе, друг данък не наложи.

Плачи за съдията си! С каква

светкавичност решаваше делата,
една страна изслушвайки едва,
понякога дори нечул словата.

Не, няма друг подобен магистрат —

седи и съди цялата година.
Ще трябва в другия подземен свят
да му отстъпи стола си сам Минос.

Плачете, адвокати и поети,

плачете за загубените кярове.
Подсмърчайте, измамници проклети,
забогатели чрез фалшиви зарове.

Клавдий остана очарован от този панегирик и пожела да изгледа всичко до края. Но Меркурий, довереният пратеник на боговете, го дръпна, ала първо му уви главата, та никой да не го познае, преведе го през Марсово поле и накрая го въведе в Подземния свят, между Тибър и Подземния път. Освобожденецът му Нарцис бе вече там, стигнал по пряката пътека, готов да го посрещне, и сега се запъти към него усмихнат, освежен от банята, и възкликна:

— Богове! Боговете идват да посетят нас, смъртните. Смея ли да имам честта?…

— Върви да им кажеш, че сме тук. И побързай.

При тази заповед на Меркурий Нарцис се затича нататък. Пътят към портите на Подземния свят е стръмно нанадолнище и както казва някъде Вергилий, лесно се извървява; тъй че, макар да страдаше от подагра, Нарцис стигна за миг. Пред портите лежи Цербер или както май го нарича Хораций: „петоглавият звяр“. Нарцис не беше храбър: той беше свикнал с малкото си бяло кученце и като съзря това огромно черно животно, същество, което никой не би искал да срещне в мрачно място като Подземния свят, много се уплаши. Той изкрещя:

— Клавдий е тук.

В отговор се чуха радостни възгласи и навън излезе група от сенки. Те пееха познатата песен:

Намерен с вече, намерен!
Триумфът да бъде безмерен!
Плеснете от радост с ръце.
Загубен бе, пак е намерен!

Сред певците бяха Гай Силан, консул; Юнк, бившият магистрат; Текст Травъл, Марк Хелвий, Трог, Котан, Ветий Валент, Фабий — римски конници, които Нарцис бе наредил да екзекутират. Тук беше и актьорът Мнестер, чийто външен вид Клавдий бе разкрасил, отрязвайки му главата. Вдигна се голям шум с пристигането на Клавдий и всички се втурнаха да търсят Месалина. Освобожденците му Полибий, Мирон, Харпократ, Амфей и Феронакт тичаха най-отпред. Клавдий ги беше изпратил преди себе си тук, защото не желаеше наникъде да не тръгва сам. След това се появиха двамина преториански командири: Катоний Юст и Руфрий Полион. После приятелите му Сатурнин Лусий, Педон Помпей и двамината братя Азинии, Луп и Целер. Накрая пристигна Лесбия, дъщерята на брат му, и Елена, дъщерята на сестра му, и зетьовете, тъстовете и тъщите — всъщност цялото семейство. Те се събраха и тръгнаха вкупом да посрещнат Клавдий. Клавдий се взря в тях и изненадано възкликна:

— Небеса, колко много приятели! Но как. кажете, се събрахте всички тук?

Педон се обади:

— Как сме се събрали тук ли, кръвожадни убиецо? Как смееш да ни питаш? Кой друг ни прати, ако не ти сам, човекът, който погуби всичките си приятели? Сега ще те съдим, затуй тръгвай. Ще ти покажа пътя към криминалния съд.

Педон го заведе пред съда на Еак; Еак беше съдията, който разглеждаше обвиненията в убийство по закона на Корнелий. Педон го замоли да запита името на обвиняемия, а след това попълни обвинителния акт:

Убити сенатори: трийсет и пет.

Конници, римски, убити: двеста двадесет и един.

Други лица: невъзможно да се узнае точният им брой.