Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Рейнските бунтове избухнаха в подкрепа на един бунт сред войските на Балканите. Разочарованието на войниците от възнаграждението според завещанието на Август — четиримесечна залата, само по три златици на човек — разрови някои стари недоволства и те решиха, че несигурното положение на Тиберий ще принуди да задоволи всички техни разумни искания, за да спели благоразположението им. Тези искания включваха повишение на заплатите, служба, ограничена до шестнадесет години, и отслабване на лагерната дисциплина. Заплатата наистина бе недостатъчна: войниците бяха длъжни сами да се въоръжават и екипират, а цените се бяха повишили. Освен това недостигът от воини резерви бе задържал под знамената хиляди войници, които години преди това би трябвало да са освободени, под знамената бяха повикани и ветерани, съвсем негодни за военна служба. Освен туй също така военните части, съставени от наскоро освободени роби бяха толкова негодни, че Тиберий бе сметнал за необходимо да затегне дисциплината, избирайки за офицери тиранични личности, на които бе дал нареждане да държат хората си непрестанно под наряд и да налагат при всеки удобен случай гърбовете на войниците с лозовите си пръчки — символи за ранга им.

Когато вестта за смъртта на Август достигнала до войските на Балканите, три кохорти били на един общ летен лагер и военачалникът им разрешил няколкодневна почивка без маршируване и наряди. Приятният вкус на почивката и безделието ги размекнал и те отказали да се подчиняват на офицерите си, когато отново ги извикали в строя. Предявили известни искания. Военачалникът им обяснил, че нямал право да задоволи исканията им, и ги предупредил за опасността от подобно бунтарско настроение. Те не упражнили насилие, но отказали да се подчинят на заповедите и накрая го принудили да изпрати сина си в Рим, за да предаде исканията им на Тиберий. След като синът напуснал лагера, за да изпълни мисията си, размириците се усилили. По-недисциплинираните войници се втурнали да грабят лагера и съседните села, а когато военачалникът арестувал подсторниците, останалите разбили стражницата и ги освободили, като накрая убили и един от офицерите, който се опитал да се противопостави. Този офицер носел прозвището „Старият-дай-ми-друга“, защото, след като счупел пръчката си о гърба на войника, искал да му дадат втора, а понякога и трета. Когато синът на военачалника пристигна в Рим, Тиберий изпрати Кастор в помощ на баща му, начело на две дружини от преторианци, един ескадрон от конници-преторианци и по-голямата част от дворцовата охрана, които бяха германци; един щабен офицер на име Сеян, синът на командира на преторианците и един от малцината приближени на Тиберий, тръгна с Кастор като негов помощник. За този същия Сеян по-късно ще разкажа още. Щом пристигнал, Кастор се обърнал към войнишката тълпа с достойни и безстрашни думи и им прочел писмо от баща си, в което той обещавал да се погрижи за непобедимите кохорти, с които сам споделял несгодите на многобройни войни, и да започне преговори със Сената за техните искания веднага щом се съвземел от скръбта си по загубата на Август. Междувременно, пишел той, синът му идвал при тях, за да направи на място всички възможни отстъпки — другото трябвало да остане грижа на Сената.

Бунтовниците изпратили един от своите офицери да преговаря вместо тях и да представи исканията им, защото никой войник не смеел да стори това от страх, че после могат да го обвинят в подстрекателство. Кастор заявил, че много съжалява, но шестнайсетгодишният срок на службата, уволняването на ветераните, както и увеличаването на заплатата на цял един сребърен динар на ден били искания, които той нямал правото да разреши. Единствени баща му и Сенатът можели да правят подобни отстъпки.